Алистър Маклейн: Нощна стража

През един септемврийски ден на 1979 година — точната дата не е известна, генералният секретар на ООН председателстваше едно необикновено събрание. Присъстваха четиридесет и шест делегати, които на практика — или поне в собствените си очи, представяха всички държави в света. Дневният ред бе само от една точка — непрекъснато нарастващата международна престъпност. Криминалните престъпници и терористите можеха да организират удар в една държава и после да избягат в друга, а националната полиция трябваше да се съобразява с държавните граници, които не можеше да премине, без да наруши законите и суверенитета на друга държава. Нещо повече, бюрократичните формалности при издаването на постановления за екстрадиране (и то само в страните, където изобщо съществуваше подобна процедура) отнемаха много пари и време и разни безскрупулни адвокати откриваха слабите места в законодателството, за да издействат на клиентите си пълно и безусловно освобождаване. Трябваше да се направи нещо.

Така бе постигнато съгласие да се създаде специална международна организация за борба с престъпността под егидата на Съвета за сигурност на ООН, която бе наречена ЮНАКО 1 1 United Nations Anti-Crime Organization. Организация за борба с престъпността към ООН. . Нейната цел бе „да обезврежда и да залавя лица и групи, уличени в международна криминална дейност, както и да осуетява техните замисли“ 2 2 Член 1, алинея 1c от Хартата на ЮНАКО. . Всеки от четиридесет и шестимата делегати бе помолен да представи подробна характеристика на кандидата, предложен от неговото правителство за поста директор на ЮНАКО. Генералният секретар щеше да има последната дума.

ЮНАКО започна своята секретна дейност на първи март 1980 година.

Реномираната фирма за счетоводни услуги „Меслър и Голдщайн“ с кантора на третия етаж на един бивш склад на 27-а Западна улица, откъдето се виждаше река Хъдсън, всъщност бе параван на Втори отдел на ЦРУ, който се занимаваше с вербуването и дейността на двойни агенти в чужбина.

Бред Холдън работеше като завеждащ компютърния отдел от седем години, а от осемнадесет месеца бе и агент на КГБ. Предателството му не се дължеше на някакви идеологически принципи, нито на разочарование от Голямата американска мечта. Всичко опираше до пари — пари, с които да плати отчайващо големите си комарджийски дългове. За шест месеца той успя да се разплати с когото трябваше, но въпреки усилията му да заличи възможно най-добре всички следи, двойната му служба излезе наяве и от ЦРУ решиха да го използват, макар и не съвсем доброволно, да дезинформира руските си господари. Цяла година всичко вървеше нормално, докато един ден на бюрото му се появи кафяв плик с шест снимки — той и вербовчикът му от КГБ в „Томпкинс скуеър парк“. Бележката в плика гласеше, че — ако до един месец не проникне в свръхсекретната програма „Алфа“ и не открие имената на агентите от операция „Четворка“, негативите ще бъдат публикувани в „Ню Йорк Таймс“. Ако успееше, щеше да получи негативите и двадесет и пет хиляди долара в брой. Накрая анонимният подател му съобщаваше, че ще последват по-нататъшни инструкции. Той реши да приеме, най-вече заради парите.

Тъй като имаше представа колко труден е достъпът до програма „Алфа“ в главната квартира на ЦРУ в Лангли, Верджиния, Холдън веднага си взе отпуск и прекара следващите шестнадесет дни вкъщи, без да напуска нито за миг поста си пред внушителната редица превъзходни компютри. Най-сетне се включи в програмата и извлече цялата информация за една от най-секретните операции, замисляни някога от ЦРУ. Точно три седмици след първото писмо той получи друг плик — вътре имаше пари за билет до летище „Схипсхол“ в Амстердам и обратно, и ключ за едно от шкафчетата за багаж на Централната гара в града, където щяха да го чакат парите. Между летище „Схипсхол“ и Централната гара имаше влак на всеки петнадесет минути…

— Dames en heren, Centraal Station. Дами и господа, Централна гара.

Гласът на говорителката върна Холдън от спомените му обратно към настоящето и той инстинктивно бръкна във вътрешния джоб на карираното си сако, където беше пликът. После се надигна на стола си и уморено потърка очи. Тъкмо влизаха в неоготическата сграда, построена през осемнадесети век. Той залитна от тласъка, когато влакът спря на перона. Вратите със свистене се отвориха и първите пътници започнаха да слизат.