Алистър Маклейн: Устата на гроба

Револверите колт се произвеждат от цял век насам, без никакви изменения в конструкцията им. Купете си днес един и той по нищо няма да се различава от колта на Уайът Ърп, когато е бил шериф на Додж Сити. Това е най-старият револвер в света и несъмнено най-известният, а ако за критерий при определяне на качествата му се използува и официалното му предназначение да осакатява и убива, тогава вероятно колтът е и най-доброто ръчно огнестрелно оръжие, което е произвеждано някога. Вярно е, раната, причинявана от най-близките му конкуренти люгер и маузер, също не е приятна, но техните високоскоростни малокалибрени и облечени в стомана куршуми просто преминават през тебе и оставят малко спретнато отверстие, а цялата им енергия отива някъде по далечните чукари, докато големият, тъпонос и необлечен в нищо оловен куршум на колта при удар се разплесква като гъба и при преминаването си през тялото разкъсва и смазва мускули, тъкани и кости и цялата му енергия остава в тебе.

Накратко, ако те удари куршум от колт, да кажем в крака, ти не изругаваш, не се извърташ и не палиш ловко цигара с една ръка, нито пък след това с небрежен жест застрелваш между очите нападателя си. Когато такъв куршум те улучи в крака, ти падаш на земята в безсъзнание, а ако е улучена бедрената ти кост и имаш късмет да преживееш разкъсаните артерии и шока, никога вече няма да можеш да ходиш без патерици, понеже напълно разтрошената бедрена кост не предлага никакъв друг избор на хирурга, освен да ти отреже крака. Ето защо стоях абсолютно неподвижен, без дори да дишам, тъй като колтът, който ми навея всички тези неприятни мисли, беше насочен точно към дясното ми бедро.

И още нещо за колтовете — спусъкът им не е лек и се изисква известна сила за задействуване на полуавтоматичния механизъм, а това ги прави доста неточни, освен ако не ги държи здрава и стабилна ръка. В моя случай обаче нямаше никаква надежда. Ръката с колта, отпусната толкова леко и същевременно целенасочено върху масичката на радиста, беше най-стабилната ръка, която някога бях виждал. Беше буквално неподвижна. Виждах я съвсем ясно. Светлината в кабината на радиста беше слаба, реостатът на настолната лампа беше в долно положение, така че върху изподраскания метален плот на масичката падаше само малък сноп жълтеникава светлина, който отрязваше ръката до маншета, но пък самата ръка се виждаше чудесно. Все едно, че беше от камък — револверът не би могъл да бъде по-неподвижен дори в мраморната ръка на статуя. Отвъд осветеното пространство полуразличавах, полуусещах тъмните очертания на някаква фигура, облегнала се на преградата с леко наклонена на една страна глава. Под шапката проблясваше бялото на немигащите очи. Погледът ми се върна обратно на ръката. Колтът не беше помръднал ни на йота. Почти несъзнателно стегнах десния си крак, за да посрещна изстрела. Като средство за самозащита този жест изглеждаше точно толкова полезен, колкото ако вдигнех пред себе си разтворен вестник. Щеше ми се полковник Сам Колт да бе изобретил нещо друго, нещо наистина полезно, като безопасни игли например.

Бавно, съвсем бавно и плавно вдигнах ръце с дланите напред до височината на раменете си. Направих го внимателно да не би някой нервак да реши, че замислям някаква глупост като да оказвам съпротива да речем. Мярката вероятно беше съвсем излишна, тъй като изобщо не личеше, че човекът зад неподвижното дуло има нерви, а и съпротивата беше последното нещо, за което мислех в момента. Слънцето отдавна беше залязло, но на северозапад червеникавите отблясъци на залеза все още озаряваха хоризонта, и на фона на отворената врата силуетът ми се очертаваше чудесно. Типът зад бюрото вероятно държеше с лявата си ръка реостата на лампата и всеки момент щеше да увеличи светлината, за да ме заслепи. Пък и този револвер. На мен ми плащаха, за да рискувам. Плащаха ми и за това от време на време да изпадам в опасни ситуации. Но не ми плащаха да играя ролята на пълен идиот със склонност към самоубийство. Вдигнах още малко ръце и се опитах да изглеждам максимално миролюбив и безобиден. Като знаех как се чувствувам, това не ми костваше никакви усилия.

Човекът с колта мълчеше и продължаваше да седи неподвижно. Изобщо не помръдваше. Вече виждах и белотата на зъбите му. Блестящите очи ме гледаха, без да мигат. Усмивката му, леко наклонената встрани глава, небрежната поза на тялото — изобщо цялото това излъчване на мрачна и сардонична заплаха в малката кабина беше толкова тежко, че направо можеше да го докоснеш.