Алистър Маклейн: Устата на гроба

— Ще се наложи да му го отнемем — тук той повиши глас. — Капитан Имри?

— По-тихо, глупак такъв! — припряно и ядосано отвърна някой откъм каюткомпанията. — Да не искаш…

— Няма страшно, капитане. — Очите му не ме изпускаха нито за миг. — Пипнах го. До кабината на радиста сме. Той има нож, но ей сега ще му го отнема.

— Пипнал си го, казваш. Браво! — Това беше глас на човек, потриващ ръце от задоволство, а гърленото произношение го издаваше, че е германец или австриец. — Внимавай, този го искам жив. Жак! Хенри! Крамър! Всички на мостика! Към радиокабината, и по-бързо!

— Жив понякога означава не съвсем мъртъв — мило каза противникът ми и отново облиза ръката си. — По-добре ми дай това ножче. Тихо и кротко. Предлагам ти…

Реших да не отлагам повече. Това беше стар номер. Говориш на противника си, а той любезно те изчаква да свършиш, без да знае, че по средата на някоя лъскава фраза ще го застреляш като куче. Номерът не е нещо особено, но върши работа, така че не възнамерявах да изпитвам ефекта му върху себе си. Не знаех как точно ще ме нападне, но предполагах, че ще се хвърли към мен, а ако успееше да ме събори, едва ли щях да се изправя отново. Поне без чужда помощ. Бързо пристъпих напред, светнах с фенерчето в очите му, заслепих го за миг и го ритнах. Не беше кой знае какъв ритник, тъй като още усещах крака си като счупен, нито пък бях особено точен, защото не виждах добре в тъмното, но все пак постижението беше добро и очаквах, че ще го просна на палубата. Обаче не познах. Той остана на мястото си, само малко се приведе напред и се обгърна с ръце. Не човек, а желязо. Виждах блясъка на очите му, но не и изражението им, макар че всъщност пет пари не давах за него.

Спомних си, че навремето в зоопарка на град Базел бях наблюдавал как една огромна горила се забавлява като усуква външни гуми за камион и ги прави на осморки. Сега бих предпочел да съм в нейната клетка, а не тук в близост с този тип. С куцукане заобиколих ъгъла на радиокабината, покатерих се върху горната палуба, проснах се и замрях неподвижно.

Откъм каюткомпанията към мостика вече тичаха някакви фигури, мяркаха се и фенерчета. Трябваше да стигна до кърмата, за да се добера до висящото на гумирана кука въже, с чиято помощ се бях качил на борда. Само че се налагаше да изчакам, за да се опразни средната палуба. В този момент разбрах, че и това няма да ми помогне, защото някой запали прожекторите на товарната площадка, явно се бяха досетили, че вече няма защо да се крият. Ярката бяла светлина заля половината кораб, заедно със средната палуба. Една от електродъговите лампи висеше почти над мен. Чувствувах се като муха, прикована с топлийка към тавана. Прилепих се още по-плътно към палубата, все едно, че се опитвах да премина някак си през нея.

Онези вече бяха при радиокабината. По възклицанията и ругатните им разбрах, че са открили противника ми, но понеже не чувах гласа му, допуснах, че той още не е в състояние да говори.

Познатият ми рязък германски акцент властно се разпореждаше:

— Тишина! Разкудкудякали сте се като кокошки. Жак, в тебе ли е автоматът?

— Тъй вярно, капитане. — Гласът на Жак звучеше кротко и компетентно и при други обстоятелства сигурно бих се радвал да имам до себе си подобен човек, но сега това никак не ме успокояваше.

— Отиваш на кърмата и заставаш на входа към салона. Покриваш средната палуба. Ние ще отидем на форпика и оттам ще тръгнем към кърмата, така че ще го накараме да отстъпи към тебе. Ако не се предаде, го простреляй в краката. Искам го жив.

По дяволите, това беше по-зле и от колта. Той поне изстрелва куршумите един по един. Нямах представа какъв е автоматът на Жак, но той явно щеше да стреля на откоси. Усетих, че мускулът на десния ми крак отново се схваща, очевидно ми ставаше условен рефлекс.

— Ами ако скочи през борда, сър?

— Трябва ли да ти казвам какво се прави в такъв случай?

— Не, сър.

Бях не по-глупав от Жак, така че и на мен не трябваше да ми казва. В устата ми отново се появи онзи отвратителен вкус. Разполагах с не повече от минута. Плъзнах се безшумно по покрива на радиокабината и се насочих към десния борд, за да се отдалеча от мястото, където стоеше капитан Имри. Тихо се спуснах на долната палуба и се добрах до кабината на щурвала.

Вътре беше достатъчно светло, тъй като кабината се осветяваше добре от външните лампи. Сниших се до под нивото на прозореца, огледах се наоколо и веднага открих каквото ми трябваше — металното сандъче с аварийните сигнални ракети.