Алистър Маклейн - Последната граница

Духаше силен северен вятър, нощният въздух беше ледено студен. По снега не се долавяше никакво движение, всичко наоколо беше застинало. Под високите и студени звезди, пуста и безлюдна, замръзналата равнина се простираше безкрайна във всички посоки и се губеше в неясните очертания на далечния хоризонт. Наоколо тегнеше гробна тишина.

Но Рейнолдс знаеше, че тази пустота е измамна, също както и безлюдността и тишината. Само снегът беше истински. Истински беше и студът, който го пронизваше до костите и караше тялото му да се разтърсва от силни спазми, сякаш беше обхванат от пристъп на малария. Може би усещането за сънливост, което бавно и незабележимо се прокрадваше и замъгляваше съзнанието му, беше измамно? Не, той знаеше, че не е измамно, а истинско, съзнаваше твърде добре какво означава то и трябваше да го прогони. Решително, почти отчаяно, отхвърли всички мисли за студа, снега и съня и се съсредоточи върху мисълта за оцеляването си.

Бавно и много внимателно, като пазеше да не направи и най-малкото излишно движение или неволно да издаде звук, Рейнолдс плъзна замръзналата си ръка под реверите на мушамата и напипа носната кърпа във вътрешния си джоб. Извади я, смачка я на топка в дланта си и я напъха в устата си. Можеха да го открият, само ако го видят или чуят. Кърпата щеше да скрие парата от дъха му и да приглуши звука от тракащите му зъби. После внимателно се поизвъртя в пълната със сняг крайпътна канавка, където беше паднал. Пипнешком протегна посинялата си и почти безчувствена от парещия студ ръка и успя да напипа меката шапка, паднала от главата му при скока. Беше се закачила на някакъв клон на дървото, надвиснало над канавката и се бе търкулнала в дълбокия сняг. Рейнолдс внимателно я придърпа към себе си. Доколкото му позволяваха вкочанените пръсти на ръцете, той я посипа с дебел пласт сняг, нахлупи я ниско над издайнически черната си коса и бавно, почти като в гротеска, започна да надига глава, докато очите му не застанаха на нивото на горния ръб на канавката.

Въпреки че трепереше силно, тялото му беше напрегнато като тетивата на лък. Чувстваше вцепеняващото очакване на вик, който щеше да означава, че са го открили, или режещия звук на изстрел и свистенето на куршум, който улучва изложената му като мишена глава. Но нямаше нито вик, нито изстрел и увереността му растеше с всеки изминат миг. Макар и набързо, бе успял да огледа наоколо чак до хоризонта. Вече нямаше никакво съмнение: там не се виждаше никой, който би могъл да го забележи.

Все така внимателно и бавно Рейнолдс се надигна на колене. Вече не сдържаше дъха си. Тялото му все още трепереше, пронизвано от студа, но той не обръщаше внимание на това, сънливостта беше изчезнала. Погледът му още веднъж обходи целия хоризонт, този път бавно и изпитателно. Проницателните му кафяви очи не пропуснаха и най-малката подробност. И този път резултатът бе същият — не се виждаше нищо, което да го заплашва. Нямаше нищо друго, освен студеният блясък на звездите на фона на тъмното небе, гладката бяла равнина, няколко малки групи дървета и пътят, набразден от дълбоките следи на камионите върху снега, който продължаваше да го затрупва.

Рейнолдс се сниши във вдлъбнатината, която падащото му тяло бе образувало в снега, навят в канавката. Трябваше му време, трябваше му време да си поеме дъх, да успокои дишането си, да изпълни жадните си за още и още въздух дробове. Само десет минути бяха изминали откакто камионът, в който се бе качил незабелязано от шофьора, беше спрян на полицейската бариера. Двама нищо неподозиращи полицаи с автомати доближиха камиона и надникнаха отзад. Настъпи кратко боричкане, после Рейнолдс изтича до завоя, който за щастие беше наблизо, после пробяга почти цяла миля към групата дървета. Тук падна в канавката, останал почти без дъх и изтощен до краен предел. Не беше наясно защо полицаите се бяха отказали да го преследват веднага. Те очевидно знаеха, че не може да се отклони от пътя наляво или надясно, защото дълбокият, недокоснат сняг щеше да забави хода му, а и пресните следи щяха да го издадат, където и да се скриеше. Оскъдната светлина на звездите щеше да е достатъчна да открият дирите му. Трябваше му още малко време, за да помисли и да реши как да постъпи по-нататък.

Верен на характера си, Майкъл Рейнолдс не си губеше времето в самообвинения или в догадки какво би могло да се случи, ако е действал по един или друг начин.