Алистър Маклейн: Последната граница

Рейнолдс му каза някакво име, което беше трудно да се изговори, а камо ли да се напише. Бузестото лице на представителя на властта мигновено потъмня от прилива на кръв. Мъжът пристъпи напред, ръката му замахна, очите му се изкривиха от злоба, но в следващия момент той се срина назад върху бюрото, задушавайки се за въздух, почти като в агония. Рейнолдс го бе ритнал с право и отсечено движение. Полицейският офицер лежеше там, където бе паднал, полулегнал, полуколеничил върху собственото си бюро. Стенеше и се бореше за глътка въздух. Хората му стояха безмълвни, сковани от шока на изненадата. Точно в този момент вратата широко се отвори със замах и струя леден въздух нахлу в стаята.

Рейнолдс се завъртя на стола. Мъжът, който беше отворил вратата, стоеше на прага, а очите му, много бледосини, изучаваха изпитателно всеки детайл от обстановката. Беше сух, широкоплещест и толкова висок, че гъстата му коса почти докосваше горния праг на вратата. Беше облечен във военна мушама с висока яка и пагони на раменете. Връхната му дреха, пристегната с колан, беше толкова дълга, че скриваше доста от високите, излъскани до блясък ботуши. Лицето му отговаряше на очите — рошави вежди, широки ноздри над подрязаните мустаци, здраво стиснати, тънки, изваяни устни. От него се излъчваше решителност и власт. Явно беше привикнал на безпрекословно подчинение.

Бяха му достатъчни няколко секунди, за да приключи с огледа.

„Този мъж се ориентира бързо“ — помисли Рейнолдс. Нямаше учудени погледи, нямаше въпроси като: „Какво става тук?“ или „Какво, по дяволите, означава всичко това?“ Той свали ръката си от пистолета, който висеше на колана му, прекоси стаята, наведе се, пресегна се и вдигна полицейския офицер на крака, без да го е грижа за пребледнялото му лице и болезненото пъшкане.

— Идиот! — Гласът му съответстваше на външния вид — с равна интонация, студен и безстрастен. — Следващия път, когато разпитваш някого, дръж се здраво на краката си. — Новодошлият кимна рязко към Рейнолдс. — Кой е този човек? Защо го разпитваш?

Полицейският офицер изгледа злобно Рейнолдс, с усилие пое въздух, изпълни измъчените си дробове и дрезгаво изскимтя, сякаш се давеше:

— Името му е Йохан Бул, виенски бизнесмен, само че аз не му вярвам. Той е шпионин — злобно просъска полицейският офицер и добави: — Гаден, фашистки шпионин!

— Естествено — усмихна се студено и пренебрежително високият мъж. — Всички шпиони са гадни фашисти. Аз обаче не искам мнението ти, а фактите. Най-напред как научи името му?

— Той самият го каза и освен това представи документи, според мен те, разбира се, са фалшиви.

— Дай ми ги.

Полицейският офицер посочи бюрото. Той вече се беше поокопитил, дишаше тежко, но нормално, и можеше да се държи сам на краката си.

— Там са.

— Дай ми ги! — Заповедността, проличала в тона, с който новодошлият изрече това, прозвуча безапелационно. Полицаят се приведе бързо, за да изпълни заповедта. Подаде документите, но очевидно при рязкото движение бе изпитал болка. Това се изписа издайнически върху лицето му.

— Чудесно, да, чудесно! — Новодошлият разгръщаше документите като човек, който често прави това. — Може дори да са автентични, но не са — промърмори сякаш на себе си той. — Това е нашият човек, добре.

Рейнолдс трябваше да положи огромни усилия, за да отпусне свитите си юмруци и да се овладее от изненадващите събития, разиграли се около него само за няколко секунди. „Този човек е опасен, безкрайно по-опасен от цяла дивизия некадърни глупаци като дребния полицай. Щеше да е напразно губене на време дори да се опиташе да се прави пред него на тъпак“ — помисли Рейнолдс.

— Вашият човек, вашият човек… — Полицаят се опитваше да разбере нещо, което съвсем не беше по силите му. — Какво искате да кажете?

— Тук аз задавам въпроси, човече. Ти твърдиш, че е шпионин. Защо?

— Казва, че е пресякъл границата този следобед. — Полицаят се опитваше да се изразява сбито. — Границата беше затворена.

— Вярно, беше. — Непознатият се облегна на стената и извади руска цигара от тънка златна табакера. „Няма нито месинг, нито хром по ръбовете и“, отбеляза мрачно Рейнолдс. Новодошлият запали цигарата и замислено се загледа в него.

Полицейският офицер пръв наруши тишината. Двайсет-трийсет секунди му бяха необходими, за да събере мислите си и малко кураж.

— Защо трябва да изпълнявам заповедите ви? — развика се той. — Не съм ви виждал никога през живота си. Кой, по дяволите, сте вие? Тук аз командвам.