Алистър Маклейн - Последната граница

Може би десетина секунди изминаха, толкова отне щателният оглед на лицето и дрехите на Рейнолдс, преди непознатият, нахлул изневиделица в контролния пункт, да се обърне лениво и да изгледа отгоре дребния полицай. Очите му бяха леденостудени, смразяващи, като измерваше с поглед полицая, а той, някак странно, като че се смали в дрехите си и, за да намери опора, се хвана здраво за ръба на бюрото. — Рядко се случва, но понякога съм великодушен, засега ще забравим какво каза и как го каза. — Той кимна с глава към Рейнолдс и тонът му стана почти незабележимо по-строг. — Устата на този човек кърви, сигурно се е опитал да окаже съпротива при ареста.

— Не, не, само не искаше да отговаря на въпросите ми и…

— Кой ти дава право да разпитваш, а още повече и да нараняваш задържани? — Гласът му режеше унищожително като нож. — Глупав и некадърен идиот, ти може да си причинил непоправима вреда! Превишиш ли още веднъж правомощията си, лично аз ще се погрижа да си починеш от задълженията си. Край морето, може би в Констанца като начало. Полицаят се опита да оближе пресъхналите си устни, а очите му се бяха облещили от страх. Констанца, зоната на трудовите лагери при делтата на Дунав, имаше печална слава в Централна Европа. Мнозина бяха изпратени там, но никой не беше се завърнал.

— Аз… аз само мислех…

— Мисленето остави на онези, които са способни на подобни подвизи — той ръгна с палец Рейнолдс. — Вкарайте този човек в колата ми. Претърсен е, нали?

— Разбира се! — Полицаят почти трепереше от усърдие. — Най-щателно, мога да ви уверя.

— Подобно твърдение, което идва от човек като теб, прави задължително по-нататъшното претърсване — каза сухо високият. Той погледна към Рейнолдс с леко вдигнати вежди. — Трябвали да се принизяваме взаимно като лично ви претърся?

— Под шапката имам нож.

— Благодаря — високият вдигна шапката, взе ножа и внимателно я постави обратно. Натисна копчето, замислено огледа острието, затвори ножа, пъхна го в джоба си и погледна побелялото лице на полицая.

— Няма основателна причина, поради която да не се издигнете до най-високите върхове на вашата професия. — Той погледна часовника си — златен, както и табакерата му. Хайде, трябва да тръгваме, виждам, че имате телефон, свържете ме с улица „Андраши“ — и по-бързо!

Улица „Андраши“! Макар с всяка измината минута все повече да се убеждаваше в самоличността на мъжа, потвърждаването на подозрението му дойде за Рейнолдс като шок. Почувства как лицето му се изпъна, едва сдържаше чувството, което го обзе, защото непознатият го наблюдаваше настойчиво и изпитателно. Улица „Андраши“ беше единственото място на земята, където не искаше да попада. Там се помещаваше щабът на Унгарската тайна полиция, за която се твърдеше, че е най-опитната зад желязната завеса.

— Охо! Виждам, че името не ви е непознато — усмихна се многозначително високият мъж, — това не говори добре за вас, господин Бул, и може би за искреността ви. Улица „Андраши“ не е име, което е в устата на всеки западен бизнесмен, — той се обърна към полицая и каза: — Какво пелтечите сега?

— Т… телефонът — гласът му отново бе станал писклив и треперещ, беше изплашен почти до смърт, — не работи.

— Естествено, навсякъде несравнима ефикасност. Господ да е на помощ на нещастната ни страна. — Той извади портфейл от джоба си, отвори го леко и го поднесе към полицая да го види. — Това достатъчно ли е, за да отведа задържания?

— Разбира се, полковник, разбира се! — Думите му се смесваха една с друга. — Както кажете, полковник.

— Добре — портфейлът рязко се затвори, високият се обърна към Рейнолдс и иронично се поклони: — Полковник Шендрьо, Централен щаб на унгарската политическа полиция. На вашите услуги съм, мистър Бул, и колата ми е на ваше разположение. Тръгваме за Будапеща, незабавно. Колегите ми и аз ви очакваме от няколко седмици и нямаме търпение да обсъдим няколко въпроса с вас.

Навън беше съвсем тъмно, но светлината, която се процеждаше през отворената врата и през прозорците без завеси, беше достатъчно, за да се вижда около бараката. Колата на полковник Шендрьо, черен мерцедес, беше паркирана на отсрещната страна на пътя. Навалелият сняг беше я затрупал, само капакът на мотора бе чист, защото все още беше топъл и снегът се стапяше веднага, щом падне върху него. Полковникът се забави не повече от минута-две, докато се разпореди да освободят шофьора на камиона и да потърсят дали Бул нарочно не е изоставил някакъв багаж там. Почти веднага намериха еднодневката му и натъпканото в нея оръжие. Полковник Шендрьо отвори предната дясна врата на мерцедеса и с подканящ жест посочи на Рейнолдс да заеме мястото до шофьора.