Алистър Маклейн: Последната граница

— Хайде, провери ги, провери снимката, отпечатъците и то по-бързо, вече закъснях и нямам намерение да бъбря цяла нощ с тебе, хайде побързай!

Беше съвсем човешко някой да се стресне от подобна увереност и справедлив гняв. В това отношение мъжът зад бюрото беше повече от човек. Макар и с неохота, той бавно придърпа документите към себе си и ги разгърна.

— Йохан Бул — прочете той, — роден в Линц през 1923 година. Понастоящем живущ във Виена, бизнесмен — внос и износ на машинни части.

— Намирам се тук по покана на вашето министерство на икономиката — вече спокойно добави Рейнолдс и хвърли някакъв плик върху бюрото. Това беше писмо, написано върху официална бланка на министерството на икономиката. Печатът върху плика беше от Будапеща отпреди 4 дни. Рейнолдс небрежно придърпа с крак стола, който беше наблизо, седна, разположи се и запали цигара. Увереността му не можеше да не бъде истинска.

— Чудя се какво ли ще кажат началниците ви в Будапеща за тазнощната неприятна случка — промърмори той, — едва ли ще се увеличат шансовете ви за повишение. Така ми се струва.

— За повечко старание в тази страна не наказват. — Офицерът владееше гласа си, но пълните му бели ръце леко потрепваха, когато слагаше писмото обратно в плика и връщаше документите на Рейнолдс. Офицерът постави ръцете си на бюрото пред себе си, втренчи се в тях, после в Рейнолдс, сви вежди и попита:

— Защо избягахте?

— О, Господи! — Рейнолдс поклати глава сякаш в израз на отчаяние. Той очакваше този въпрос и имаше предостатъчно време, за да подготви отговора. — Какво бихте направили вие, ако двама главорези, които размахват пушки, се нахвърлят върху ви в тъмното? Бихте ли останали невъзмутимо и покорно да чакате да се нахвърлят отгоре ви и може би да ви накълцат?

— Те са полицаи. Бихте могли…

— Разбира се, че са полицаи — прекъсна го остро Рейнолдс, — сега се вижда, но в камиона беше тъмно като в рог. — Спокоен и отпуснат, той се беше разположил удобно на стола, но мозъкът му работеше трескаво. Разпитът трябваше да свършва вече. Малкият зад бюрото беше лейтенант от полицията или поне имаше някакъв подобен чин, не трябваше да омаловажава противника, едва ли беше толкова глупав, колкото изглежда. Всеки момент можеше да зададе някакъв неочакван въпрос. Рейнолдс бързо прецени, че шансът му е в дързостта. Самият той трябваше да поеме инициативата. Враждебността в държанието му изчезна и тонът му стана приятелски:

— Вижте сега, нека забравим случилото се. Не мисля, че грешката беше ваша, вие просто сте си вършили работата. За беда последиците от старанието ви ще бъдат за ваша сметка. Нека да се споразумеем, вие ми осигурявате транспорт до Будапеща, а аз забравям всичко, което се е случило. Няма защо всичко да стига до ушите на вашите началници.

— Благодаря, много сте любезен. — Офицерът прие предложението много по-хладно, отколкото предполагаше Рейнолдс. Можеше да се долови отенък на студенина, дори на лека насмешка в тона му. — Кажете ми, Бул, защо бяхте в онзи камион? Това едва ли е най-подходящият начин за пътуване на един толкова важен бизнесмен като вас? А какво ще кажете, защо дори не сте се обадили на шофьора?

— Нямах изход, вероятно щеше да ми откаже, имаше табела, която забранява возенето на извънредни пътници.

Някъде в съзнанието на Рейнолдс звънеше малко предупредително звънче, което го караше да бъде нащрек.

— Работата ми е спешна, не можех да отлагам — продължи той.

— Но защо…

— Защо с камиона? — усмихна се Рейнолдс със съжаление. — Пътищата ви са ужасни, неочаквано подхлъзване върху леда, загубване на управлението, неочаквано попадане в дълбока канавка и ето колата ми е със счупена предна ос.

— Дошли сте с кола? Но бизнесмени, които бързат… — Знам, знам! — Рейнолдс се постара да вложи малко нетърпение и сприхавост в гласа си. — Те идват със самолет, но в колата си имах 250 килограма машинни мостри. Не можете да пътувате с толкова багаж в самолета.

Той изгледа офицера и гневно загаси цигарата си.

— Трябва да ви заявя най-отговорно, че този разпит е възмутителен. Вече доказах искреността си и освен това много бързам, какво става с транспорта?

— Още два скромни въпроса и можете да си ходите — обеща офицерът. Беше се облегнал удобно в стола си, пръстите на ръцете му бяха сплетени на гърдите. Рейнолдс се почувства още по-несигурен. — Идвате директно от Виена, нали? По главния път?

— Разбира се, как иначе мога да дойда.