Алистър Маклейн: Последната граница

Пружината на автоматичния нож щракна силно и шумно освободи тънкото, 5 инчово, двойно острие от синкава стомана, което блесна зловещо на звездната светлина. Рейнолдс предпазливо заобиколи дървото и насочи пистолета към най-близкия полицай. Показалецът му върху спусъка се стегна, задържа се и после се отпусна. Секунда по-късно Рейнолдс беше отново зад дънера, ръката му отново се разтрепера и почувства, че устата му пресъхна. Беше разпознал породата на трите кучета.

С неопитните полицаи, макар и въоръжени, можеше да се справи, с хрътката — също и то с добри изгледи за успех, но само луд би се опитал да мери силите си с трите обучени добермана. Рейнолдс знаеше добре, че това са най-злите и ужасни кучета на света. Само смъртта можеше да ги спре — те бяха безстрашни и безмилостни убийци, бързи като вълци, силни като елзасци. Рискът, който трябваше да поеме, беше равнозначен на самоубийство, работата все още бе всичко, което имаше значение. Ако оцелееше, макар и като затворник, оставаше все някаква надежда; ако доберманите му прегризяха гърлото, нито Дженингс, нито тайните му щяха някога да бъдат измъкнати.

Рейнолдс опря върха на автоматичния нож в дървото, напъха го в кожения калъф, сложи го на главата си и нахлупи шапката върху нея. Хвърли пистолета в краката на стреснатите полицаи и излезе на пътя с високо вдигнати ръце.

Двайсет минути по-късно пристигнаха в караулката при блокадата. Арестът и безмълвното връщане не бяха отбелязани с никакви събития. Рейнолдс очакваше жестоко блъскане с приклади и подковани обувки или най-малкото груби побутвания. Напротив, полицаите бяха почти учтиви в отношението си към него и не показваха каквато и да е злонамереност или враждебност. Така се държеше дори мъжът, върху чиято челюст вече се открояваше червено-син оток от удара, получен от пистолета на Рейнолдс при сблъсъка им в камиона.

Освен претърсването за друго оръжие, направено почти небрежно, не го безпокоиха за нищо друго. Не го разпитваха, нито му искаха документите за проверка. Сдържаността и коректността на полицаите караха Рейнолдс да се чувства несигурно. Не беше очаквал такова нещо при подобни обстоятелства в една полицейска държава.

Камионът, в който се бе возил нелегално, без знанието на шофьора, беше още там, където го бяха спрели. Шофьорът енергично спореше и жестикулираше с ръце, като се опитваше да убеди полицаите в невинността си. Сигурно го подозират, предположи Рейнолдс, вероятно мислят, че е знаел за присъствието ми в каросерията. Той спря, опита да се намеси и да отклони подозренията от шофьора, но не успя. Двамата полицаи не го оставиха да говори. Сега, когато бяха в базата си, най-безцеремонно го хванаха за ръцете и го набутаха през вратата в караулката.

Тя беше малка, квадратна, дървена барака. Пролуките в стените и бяха запълнени с вестници. Беше оскъдно мебелирана, отопляваше се с малка печка за дърва, коминът и излизаше направо през покрива. Малкото, очукано бюро, телефонът и два стола съставляваха цялата наредба. Зад бюрото седеше нисък, пълен човек, червендалест и незначителен на вид. Очевидно това беше командващият офицер. От пръв поглед се виждаше, че се старае да предаде на малките си, свински очички, студен и проницателен израз. Това изобщо не му се удаваше, фалшивият авторитет като изтъркана пелерина не можеше да скрие истинското съдържание. Нищожество, реши Рейнолдс, но при обстоятелства като сегашните, може би бил опасно малко нищожество. Рейнолдс си представи как би се държал пред истински авторитет. Тази мисъл проблясна в съзнанието му и реши, че няма да е лошо да скалъпи малък скандал.

Рейнолдс енергично се отскубна от ръцете на полицаите, които го държаха, с решителна крачка стигна до малкото, разнебитено бюро и стовари юмрука си върху него толкова силно, че телефонът подскочи и мелодично издрънка.

— Вие ли сте командирът тук? — попита той грубо.

Мъжът зад бюрото примигна уплашено, облегна се назад и инстинктивно понечи да вдигне ръце, за да се предпази, но се окопити овреме и спря. Той знаеше, че подчинените му са забелязали неволното движение, от това бузите и вратът му почервеняха още повече от обичайното.

— Разбира се, че тук аз съм командващият — изписка той, после се овладя и гласът му стана по-нисък с една октава.

— Какво си мислите, вие къде се намирате?

— Тогава какво, по дяволите, целите с това арестуване? Рейнолдс извади документите си от портфейла и преднамерено, с театрален замах, ги хвърли върху бюрото.