Алистър Маклейн: Последната граница

Налагаше се, като начало, да тръгне пеша за Будапеща. Три или четири мили тежък преход през полето, а след това щеше да се върне отново на пътя. Ще премине блокадата и после ще пътува на автостоп. Пътят на изток завиваше наляво преди блокадата и за него щеше да бъде по-лесно също да завие наляво и да пресече широкия завой. Но наляво, всъщност на север, съвсем наблизо течеше Дунав. Така, без да иска, щеше да попадне като в капан в тясната ивица земя между реката и пътя. Нямаше какво друго да направи, освен да поеме на юг и да заобиколи на благоразумно разстояние. В такава ясна нощ трябваше да измине значителен път. Обходът щеше да му отнеме дълги часове уморително движение напосоки.

Рейнолдс чувстваше как зъбите му тракат. Беше махнал носната кърпа от устата си, за да поеме повече въздух. Ледената струя изпълваше дробовете му, усещаше, че се вкочанява отвътре, но така поне можеше да диша, за да се съвземе. Ръцете и краката му бяха почти безчувствени. Изправи се разтреперан и започна да изтръсква замръзналия сняг от дрехите си. Погледна отново към пътя в посока на блокадата и легна плътно на дъното на засипаната със сняг канавка. Сърцето му биеше силно в гърдите. С дясната си ръка трескаво се опитваше да извади пистолета от джоба на палтото си — в суматохата го бе мушнал там, докато бягаше след схватката с полицаите.

Едва сега разбираше защо те не бързаха да го преследват, просто можеха да си позволят това. Всъщност чудеше се на собствената си глупост, когато реши, че могат да го открият, само ако се издаде неволно с движение или звук. Беше забравил, че съществува такова нещо като обонянието: забравил беше за кучетата. Сега дори в полумрака разпозна настървено душещото пътя куче-водач. Хрътката не можеше да се сбърка с друго животно, дори и в тъмнината.

При звука на приближаващите гласове и внезапния вик на единия от мъжете, Рейнолдс се изправи и с няколко скока достигна групата дървета наблизо. Не можеше да се надява, че не са го забелязали върху белия фон на снега. Самият той бе успял да различи четирима мъже. Всеки от тях водеше по едно куче на ремък. Три от кучетата не бяха хрътки.

Рейнолдс се дръпна зад дънера на дървото, чиито клони щяха да го подслонят. Извади пистолета от джоба си и го погледна. Беше точен и смъртоносен малък пистолет 6.35, автоматичен, белгийско производство. С него можеше да се улучи цел по-малка от човешка длан — сполуки от изстрел на разстояние двайсетина стъпки. Сега обаче едва ли можеше да улучи дори човек, изправен в цял ръст и само на половината разстояние. Не можеше да контролира ръцете си. Бяха премръзнали и трепереха. Внезапна мисъл го изненада и го накара да вдигне оръжието пред очите си. Огледа го внимателно и сви устни: дори на оскъдната светлина на звездите можеше да се види, че цевта е затъкната със сняг.

Рейнолдс свали шапката си, като я държеше за периферията. Приведен и прикрит зад дънера на дървото, изчака няколко секунди, след това се наведе, колкото можеше, и се осмели да огледа наоколо. На петдесет стъпки, а може би и по-близо, четиримата мъже вървяха в редица един до друг, а кучетата все още опъваха ремъците. Рейнолдс извади химикалка от вътрешния си джоб и трескаво, но без да губи самообладание, започна да чисти пистолета от замръзналата киша. Само с напрежение на волята можеше да накара вкочанените си ръце да му се подчинят. Без да иска изпусна химикалката, която се изплъзна от пръстите му и изчезна в дълбокия сняг. Знаеше, че е излишно да я търси. В последния момент събитията се бяха развили съвсем бързо, беше му ясно, че вече е твърде късно за всичко друго.

Мекото скърцане на подкованите ботуши по твърдо утъпкания сняг на пътя се чуваше съвсем наблизо — трийсетина стъпки, може би и по-малко. Рейнолдс сложи побелелия си показалец на спусъка и опря плътно китката си до коравата, груба кора на дървото. С другата ръка беше обхванал ствола, трябваше да се държи здраво, трябваше да държи треперещата си ръка колкото може по-стабилно. За малко се пусна от дървото и с лявата ръка посегна към колана си, извади големия автоматичен нож. Пистолетът беше за мъжете, а ножът — за кучетата. Полицаите се движеха един до друг по средата на пътя. Пушките им, провесени на ремъците, се поклащаха, опрени на лактите им. Изглеждаха необучени, провинциални новаци, които не знаеха нито какво е война, нито какво е смърт. Успокоителното в случая беше, че шансовете изглеждаха равни или почти равни заради пистолета, който държеше. Първият изстрел можеше или да прочисти задръстената цев, или направо да му откъсне ръката. По-точната равносметка обаче не беше много утешителна, шансовете определено не бяха на негова страна, но откъде можеше да знае какво ще се случи. В мисия, като тази, всичко можеше да се очаква. Работата, която трябваше да е на първо място, все още беше на първо място. Изпълнението и оправдаваше всички рискове, с изключение на самоубийствените.