Алистър Маклейн: Последната граница

— Тази сутрин?

— Не ставайте глупав. — Виена беше на по-малко от 120 мили, Рейнолдс знаеше как да отговори и каза: — Този следобед.

— В 4 часа? В 5?

— По-късно, по-точно в 6 и 10. Сега добре си спомням, че погледнах часовника си, когато минавах през вашата митница.

— Можете ли да се закълнете?

— Ако е необходимо — да.

Кимването на офицера и бързото му смигване изненадаха Рейнолдс. Преди още да помръдне, три чифта ръце го сграбчиха отзад, извиха ръцете му отпред и му сложиха чифт блестящи белезници.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — Рейнолдс беше изненадан от неочаквания обрат на нещата. Въпреки това си наложи в гласа му да прозвучи гняв.

— Какво означава ли? Означава, че ако един лъжец иска да повярват на лъжата му, трябва да е сигурен във фактите. — Полицаят се стараеше да говори, без да издава чувствата си, но триумфът в гласа и в очите му не можеше да не се долови. — Имам неприятна новина за вас, Бул, ако това изобщо е истинското ви име. Нямам основание да вярвам, че наистина се казвате така. Австрийската граница беше затворена за 24 часа. Нормална проверка на сигурността. Мисля от 3 часа днес. По вашия часовник 6 и 10. Наистина трябва да си го сверите.

С широка усмивка офицерът протегна ръка към телефона и продължи:

— Добре, ще получите транспорт до Будапеща, нахални самозванецо, само че в задната част на охранявана полицейска кола. Отдавна не ми е попадал в ръцете шпионин от Запад. Сигурен съм, че незабавно ще изпратят транспорт само за теб чак от Будапеща.

Офицерът млъкна внезапно, намръщи се, удари няколко пъти вилката на телефона, заслуша се отново, промърмори нещо под носа си и остави гневно слушалката.

— Пак не работи! Този проклет телефон никога не работи, когато ти потрябва. — Не можеше да скрие разочарованието си. Да направи важното съобщение лично — това щеше да е едно от най-хубавите неща в живота му. Той се обърна към един от хората си.

— Къде е най-близкият телефон?

— В селото, на три километра от тук.

— Върви там, колкото може по-бързо! — той ядно написа нещо на един лист: — Ето номера и съобщението. Не забравяй да кажеш, че идва от мен, разбираш ли, от мен. И побързай, не се помайвай. Още ли си тук?

Мъжът сгъна листчето със съобщението, пъхна го в джоба си, закопча дрехата си догоре и тръгна. През отворената врата Рейнолдс успя да види, че за краткото време от арестуването му ниски облаци бяха закрили звездите и тежки снежни парцали падаха на фона на потъмнялото небе. Той потрепера неволно и отново погледна полицая.

— Страхувам се, че това ще ви струва скъпо — сухо каза той, — правите фатална грешка.

— Постоянството само за себе си е възхитителна черта, но умният човек знае кога няма смисъл от него — малкият дебелак се забавляваше. — Единствената грешка, която за малко щях да направя, беше да повярвам в думите ви — той погледна часовника си. — Хм, след час и половина-два, при тези заснежени пътища, ще пристигне вашият транспорт. За да не скучаем, предлагам да използваме по-пълноценно времето, нужна ми е информация. Ако не възразявате, ще започнем от името ви, този път истинското.

— Вече го знаете. Видяхте го в документите ми.

Без да са го канили, Рейнолдс отново седна на стола си и започна да разглежда белезниците, които бяха здраво и плътно прилепнали до китките му. Всеки друг на негово място щеше да изгуби всякаква надежда. Дори и така, с вързани ръце, той можеше да се справи с малкия автоматичен нож, който все още беше под шапката му, но при трима въоръжени полицаи зад гърба беше излишно да мисли за него. Погледна полицая зад бюрото и продължи:

— Документите са редовни и истински, информацията в тях е достоверна. Разбира се за ваше развлечение мога да ви кажа няколко лъжи.

— Никой не ви кара да говорите лъжи, а само, ако може така да се каже, да си поопресните паметта. Ако продължавате да упорствате, толкова по-жалко за вас, май ще е необходимо малко раздвижване.

Той се дръпна назад и тежко стана прав. Така изглеждаше още по-нисък и дебел. Заобиколи бюрото и викна сърдито:

— Името ви, ако обичате!

— Казах ви… — Внезапно Рейнолдс млъкна и изстена от болка. Една тежка ръка с много пръстени го удари на два пъти през лицето. Той тръсна глава и с опакото на вързаните си ръце изтри кръвта от ъгъла на устата си. Лицето му беше безизразно.

— Винаги е полезно, когато човек размисли — усмихна се многозначително малкият човек, — струва ми се, че долавям наченки на помъдряване. Хайде да престанем с глупостите.