Алистър Маклейн - Последната граница

Беше изкарал сурова и тежка школа, където подобни удоволствия, като самообвиненията, са нещо недопустимо. Безполезните терзания, хленчът над разлятото мляко и други безплодни мисли и емоции, които безспорно пречат на действеността, са абсолютно забранени. Подобни слабости за него бяха нещо отдавна отминало и безвъзвратно приключено. За секунди той си спомни изтеклите дванайсет часа, обмисли постъпките си и после се постара веднага да изхвърли всичко това от съзнанието си. Даде си сметка, че ако нещата се повтореха, щеше да постъпи по същия начин, беше уверен в това. Имаше пълното основание да вярва на информатора си във Виена, че пътуването със самолет до Будапеща в момента е неосъществимо. Беше станало ясно, че през двете седмици, докато трае Международната научна конференция, предпазните мерки за сигурност ще са по-строги отвсякога. Те щяха да се прилагат и за главните железопътни гари. Съобщаваше се, че всички пътнически влакове, които пътуват на дълги разстояния, ще се наблюдават зорко от органите за сигурност. При такива обстоятелства оставаше само един изход — нелегално да премине границата и да пътува с някакъв камион на изток. Това нямаше всъщност да бъде кой знае какъв подвиг, ако човек можеше да разчита на добър помощник, а Рейнолдс разполагаше с възможно най-добрия. Бяха го предупредили, че в покрайнините на Будапеща ще има блокада на пътя и той беше подготвен за това. Не беше готов обаче за блокада източно от Комарно, на четирийсет мили от столицата. Никой от информаторите му не знаеше за нея. Това можеше да се случи с всеки, случи се и с него. Рейнолдс философски сви рамене, реши че не си струва да мисли за станалото, все едно то бе вече минало; по-добре беше да помисли за онова, което предстоеше.

Начинът на мислене, който си бе изработил по време на дългата подготовка, го караше винаги да подчинява разсъжденията си на най-същественото. Мислите и действията неизменно свързваше с определена цел. Емоционалната окраска, която нормално би съпътствала анализа на възможностите за успех или фаталните последици от провал, липсваше в трескаво работещото му съзнание. Сега Рейнолдс лежеше в студения сняг и преценяваше рисковете. „Работата, работата и на първо място винаги работата“ — беше повтарял полковникът хиляди пъти. „Успехът или провалът на това, което вършите, може да бъде от жизнено значение за друг, но то никога не трябва да означава нещо за вас. За теб, Рейнолдс, последици не съществуват и никога не трябва да съществуват по две причини: обмислянето им те разконцентрира и пречи на трезвата ти оценка. Всяка секунда, през която обмисляш тези последици, е секунда, която трябва да е подчинена на работата. Ако пилееш секундите, това може да се окаже фатално.“

Точно така: работата трябва да е на първо място, винаги на първо! Рейнолдс неволно направи гримаса, докато опитваше да възстанови нормалното си дишане. Даваше си сметка, че шансът много често не е бил по-голям от едно на сто. Сега беше астрономически малък, работата все още предстоеше. Дженингс с неговите безценни сведения и с опита, който имаше, трябваше да бъде намерен и успешно изведен от страната. Това беше всичко, което имаше значение. Ако все пак Рейнолдс се провалеше, нещата спираха до там. Дали това щеше да стане още тази нощ, първата, през която започна изпълнението на задачата, или щеше да се случи по-късно, щеше да е без значение. Прекараните осемнайсет месеца в най-строго и безмилостно специално обучение не можеха да отидат на вятъра. Не трябваше да мисли за провал, трябваше да използва и най-малката възможност да постигне успех.

Рейнолдс беше наистина подходящ за изпълнение на рискованата задача, трябваше да бъде подходящ, нямаше друг изход. Всичките специалисти на полковника трябваше да бъдат подходящи за задачите, които изпълняват.

Рейнолдс си даде сметка, че дишането му почти се бе нормализирало. Патрулът сигурно беше съставен от шест души. Освен двамата, с които се беше сблъскал, докато вземаше завоя, беше видял още няколко полицаи да излизат от караулката. Не му оставаше нищо друго, освен да разчита на късмета си.

Вероятно полицаите спираха камионите, отиващи на изток, за да ги претърсват за контрабанда. Те сигурно не се интересуваха от пътници, които, обхванати от паника, бягат през нощта. Не беше изключено все пак двамата полицаи, оставил ги да стенат в снега, да проявят личен интерес към него. Може би наистина не трябваше да бяга, но пък шофьорът не подозираше, че отзад в камиона има пътник. Можеха да възникнат недоразумения. Както и да е, това вече бе минало, а, що се отнася до предстоящите му действия, факт беше, че не може да лежи безкрайно в снежната преспа, щеше да замръзне или щеше да го открие някой шофьор на минаваща кола или камион.

Читать дальше