Алистър Маклейн - Последната граница

Рейнолдс беше готов да се обзаложи, че никой, колкото и опитен да е той, не би могъл, докато шофира, да го задържи пленник дори за миля. За съжаление съвсем скоро щеше да се убеди, че се заблуждава жестоко. Докато войникът с пушка в ръце пазеше Рейнолдс, полковникът заобиколи мерцедеса, отвори вратата откъм шофьорското място, седна и отвори жабката. Оттам извади две тънки и здрави стоманени окови.

— Малко необикновена кола, драги ми Бул — каза полковникът някак предизвикателно, с престорена нотка на извинение в гласа си, — но вие ги разбирате тези работи. От време на време имам чувството, че се налага на някои мои спътници да гарантирам, ами… как да кажа, да речем чувството на сигурност, просто, за да са спокойни. — Полковникът отключи едната от гривните на белезниците и през нея прекара единия край на оковите. Другия край прекара през здраво прикрепена халка, монтирана вътре в жабката, и после го свърза по същия начин с втората гривна. След това уви с другата верига краката на Рейнолдс на височината на глезените. Затръшна вратата, прекара оковите през облегалката за ръката върху вратата и двата им края заключи с катинар.

— Струва ми се задоволително, ще се чувствате удобно и ще имате пълна свобода на движение, е, не съвсем разбира се. Няма да успеете да ме достигнете, уверявам ви, не се и опитвайте, В същото време ще ви е невъзможно да се хвърлите навън през вратата, да не говорим, че изобщо няма да можете да я отворите. Както и да е, ако сте забелязали вече, дръжката на вратата и ръкохватката за затваряне на прозореца от вашата страна изобщо липсват. — Гласът на полковника звучеше шеговито, но Рейнолдс добре знаеше, че това е измамно.

— А, още нещо, бъдете любезен, въздържайте се да изпробвате здравината на вратата и стъклата, само ще се нараните безполезно. Оковите могат да издържат тежест 1 тон, облегалката за ръката е специално подсилена, а халката в жабката е заварена за самото шаси… е, за бога, на какво повече бихте могли да се надявате?

— Полковник, забравих да ви кажа — гласът на полицая беше припрян и нервен, — изпратих съобщение на нашите в Будапеща, в Централата, да изпратят кола за този човек.

— Така ли? — отзова се Шендрьо с рязък, почти груб глас. — Кога?

— Може би преди десет-петнайсет минути.

— Глупак, трябваше да ми кажеш веднага. Както и да е, вече е твърде късно. Е, глупостта е сторена, но може и да е за добро. Ако са толкова глупави, колкото теб, подробност, която трудно може да се пренебрегне, тежкото, продължително пътуване в студената нощ чудесно ще им проясни мозъците.

Полковник Шендрьо затръшна своята врата, запали горната лампа в колата, за да може да вижда пленника си, и, без да се сбогува, потегли за Будапеща. Гумите и на четирите колела на мерцедеса бяха зимни и затова, въпреки затрупания със сняг и заледен на места път, колата се движеше с добра скорост. Полковникът караше уверено, като опитен шофьор. Студените му сини очи от време на време се стрелкаха надясно към спътника му.

Рейнолдс седеше мълчаливо загледан напред. Въпреки съвета, той скришом бе успял да изпробва здравината на веригите — полковникът не бе преувеличил нищо. Загледан право напред по пътя, Рейнолдс обмисляше трезво и хладнокръвно възможностите да направи нещо, за да се избави. Даваше си ясно сметка, че положението му е почти безнадеждно, щеше да стане още по-безнадеждно, щом стигнеха в Будапеща. Трябваше да стане чудо, само някакво истинско чудо можеше да го спаси.

Доколкото знаеше, не бе се случило някой да успее да избяга от главната квартира на унгарската тайна полиция и особено от улица „Сталин“, където бяха стаите за разпити и изтезания. Щом стигнеха там, с него щеше да е свършено. Ако искаше да избяга, това можеше да стане единствено сега, от този мерцедес. Оставаха му само няколко часа на разположение, за да действа. Ако не успееше, беше загубен. На вратата до него не се виждаше да има нито дръжка, нито поне ръкохватка за сваляне на стъклото. Полковникът се бе потрудил да премахне всички изкушения за онзи, който би намислил да бяга. Поне да можеше да смъкне стъклото и да стигне дръжката на вратата отвън. Беше невъзможно. Ръцете му не можеха да достигнат и кормилото. Беше го преценил по дължината на оковите. Дори да протегнеше пръстите си, пак нямаше да му достигнат няколко инча. Наистина можеше да движи краката си, но само до известно положение. Например нямаше да може да ги вдигне достатъчно, за да ритне и счупи предното стъкло. При скоростта, с която се движеха, това можеше да причини катастрофа и евентуално да осигури свободата му. Беше готов на всякакви рискове. Можеше да опре крака на арматурното табло и с всички сили да се оттласне назад. В много коли седалката е монтирана върху релси и не би издържала. Обаче всичко в този мерцедес беше солидно и ако решеше да опита, беше уверен, че ще се провали. Ако опиташе, вероятно щеше да получи удар по главата, който щеше да го зашемети и да го държи спокоен чак до улица „Андраши“. През цялото време Рейнолдс настойчиво се мъчеше да не мисли за онова, което щеше да му се случи, когато го закарат там.