Алистър Маклейн - Последната граница

— Ключа — обърна се и протегна ръка към Рейнолдс, — и не ми казвайте, че не е вече у вас и сте го загубили. И двамата, вие и аз, господин Бул, струва ми се отдавна сме излезли от възрастта на детската градина, за да се залъгваме по този начин.

Полковникът беше прав, нямаше изход, беше в ръцете му. Рейнолдс го изгледа и обясни мрачно:

— В джоба на сакото ми е.

— Подайте го заедно с документите си — каза подканващо полковник Шендрьо.

— Не съм в състояние, сам виждате!

— Ще позволите ли? — Рейнолдс трепна, защото почувства как дулото на пистолета опря до главата му. Полковникът извади ключа и документите от вътрешния джоб на сакото с професионална вещина, на която много джебчии биха завидели. След това Шендрьо отвори чантата, и без да се замисли, направо опипа хастара, разкъса го и изпод него извади някакви документи. Без да обръща повече внимание на останалото съдържание на чантата, той ги сравни с документите, взети от джоба на Рейнолдс.

— Добре, много добре, господин Бул, колко интересно! Също като хамелеон вие променяте самоличността си само за миг.

— Име, месторождение, занятие, дори националност, всичко се променя изведнъж. Какво ще кажете за това? Забележителна трансформация. — Полковникът отново сравни документите, които държеше в ръцете си, и продължи:

— И сега на кои да вярвам? Ако изобщо заслужават доверие.

— Австрийските документи са фалшиви — промърмори Рейнолдс. За пръв път, откакто го бяха заловили, той спря да говори на немски и превключи на чист, говорим унгарски. — Получих съобщение, че майка ми, която отдавна живее във Виена, умира. Нямаше как да не отида.

— Естествено, а какво стана с майка ви?

— Няма я вече! — Рейнолдс се прекръсти. — Можете да намерите некролога във вестника от вторник. Майка ми се казваше Мария Ракоши.

— Сега вече ме удивлявате, ако изобщо мога да бъда учуден от нещо.

Шендрьо премина също на унгарски, но езикът му не беше на диалекта, който говорят коренните жители на столицата. Рейнолдс беше уверен в това. Не можеше да сбърка, защото наскоро беше прекарал дълги мъчителни месеци в изучаване на думи, идиоматични изрази, интонация, каквито се използват в Будапеща. Обучавал го бе известен, опитен бивш професор от катедрата по Централноевропейски езици от Университета в Будапеща.

Шендрьо продължи:

— Трагичен епизод в живота ви, сигурен съм. Свалям шапка, изпълнен с тихо съчувствие към вас заради сполетялото ви нещастие. Нали разбирате, казано метафорично. И така, претендирате, че истинското ви име е Лайош Ракоши? Наистина популярно име.

— Съвсем обикновено, но то е истинското ми име. Лесно можете да го откриете заедно с рождената ми дата, адреса, датата на женитбата ми, всичко, което ви интересува, в регистрите.

— Спестете ми го — Шендрьо направи театрален жест на протест, — не се и съмнявам. Никак няма да се учудя, ако ми покажете самия чин, на който някога още като момче сте дълбали инициалите си. И да ме запознаете с жената, която някога е била онова малко, миловидно момиченце, на което сте носили чантата след училище. С нищо такова не можете да ми направите особено впечатление. Онова, което всъщност ме кара да немея от удивление, е изключителната грижа, с която вашите началници са ви тренирали до съвършенство за изпълнението на някаква задача, която са имали наум. Струва ми се, че до ден днешен не съм срещал подобен случай.

— Разправяте басни, полковник Шендрьо. Аз съм просто един най-обикновен гражданин, унгарец, жител на Будапеща. Мога да го докажа безспорно. Е, наистина имам фалшиви австрийски документи, но майка ми умираше и аз бях готов да проявя неблагоразумие и да посрещна всякакъв риск, за да бъда при нея в последния и час. Не съм извършил никакво престъпление срещу страната си. Естествено вие лесно можете да установите това. Ако исках, можех да остана на Запад, но, както виждате, връщам се. Тук е страната ми, в Будапеща е домът ми и ето, че се връщам.

— С една дребна поправка — промърмори Шендрьо с нотка на досада в гласа си, — вие не се връщате в Будапеща. Вие отивате там и по всяка вероятност за пръв път в живота си.

Той погледна Рейнолдс право в очите и, без да мигне и да промени израза на лицето си, изрече бързо: — Обърнете се!

Рейнолдс се обърна неволно, но беше късно, защото си даде сметка, че полковникът беше казал това на английски. Предварително не беше доловил нищо, нито в погледа, нито в тона, с който говореше Шендрьо за да се издаде, че му готви клопка. Рейнолдс се възви бавно напред и израз на досада се изписа върху лицето му.