Алистър Маклейн - Последната граница

Накрая, няколко мили преди покрайнините на града, полковникът отново изостави магистралата и навлезе в някакви тесни пътища с много завои. На много места снегът ги покриваше, дълбок и недокоснат. Границите между платното и канавките се губеха и това създаваше сериозна опасност да затънат. Очевидно те минаваха първи по тези пътища, след като бе завалял снегът. Въпреки съсредоточеното внимание, с което полковник Шендрьо трябваше да кара, за да не пропаднат, той не пропускаше често да хвърля поглед към Рейнолдс. Неотслабващата бдителност на този човек беше нечовешка и това караше спътника му да се удивлява.

Рейнолдс не можеше да си обясни защо полковникът беше изоставил главния път. Още повече не намираше обяснение и на странния факт, че преди това бяха свърнали настрана от магистралата и бяха поспрели там за малко. Онова, което се бе случило, подсказваше на Рейнолдс, че полковникът се беше постарал да избегне срещата с голямата полицейска кола, профучала край тях по пътя за Комарно. Сега очевидно той се стараеше да заобиколи и да избегне полицейските постове по централните пътища към Будапеща, за които го бяха предупредили още във Виена. Фактите бяха такива — причините за действията обаче бяха неясни. Рейнолдс нямаше време за пилеене да обмисли всичко това. Имаше си достатъчно собствени грижи и само най-много десетина минути на разположение.

Преминаха през тесни, криви улички, заобиколени с малки къщи с дворове и много дървета. Може би това бяха вили. После навлязоха в стръмни, павирани булеварди, пресичащи големи жилищни райони на Буда, западната част на града. Спуснаха се към река Дунав. Снегът продължаваше да вали и между поривите на снежната виелица Рейнолдс успя да види смътно очертанията на хълма Гелерт, с неговата сива гранитна грамада, изникнала като полуостров в сърцето на самия град. Почти на брега на Дунава, близо до моста „Ференц Йозеф“, Рейнолдс съзря внушителната сграда на хотел „Гелерт“. Знаеше, че някога, много отдавна, Свети Гелерт бил епископ по тези места. Навлякъл си гнева на съгражданите си, той бил натъпкан в бъчва и потопен в Дунав. „Неопитни любители са били хората едно време“, помисли Рейнолдс. „Старият епископ не би могъл да издържи и няколко минути на улица «Андраши». Сега работата щяха да я организират много по-изтънчено и жестоко.“

Неусетно бяха преминали по моста на реката и бяха завили наляво, вече откъм страната на Пеща, по Корсото, някога моден крайбрежен булевард, с множество луксозни кафенета и ресторанти. Сега той беше тъмен, сякаш опустошен, така безлюден и безличен, както и съседните улици. Изглеждаше някак овехтял и изоставен, като призрачна сянка от предишните щастливи времена. Сега беше трудно, почти невъзможно човек да си представи онези, които само преди две десетилетия се бяха разхождали тук. Безгрижни и весели, те бяха кръстосвали красивия крайбрежен булевард, опиянени от моментното щастие, което животът им поднася, спокойни, че утрешният ден ще бъде към тях също толкова благосклонен, както и днешният. Беше невъзможно човек да си представи голямата разлика между тогавашната и днешната мрачна и унила Будапеща, най-привлекателния и щастлив град измежду всички градове, каквато дори Виена никога не е била. Толкова хора от различни народи го бяха посещавали през онези добри години и бяха оставали пленени завинаги от него, за да не се завърнат никога у дома. Но всичко това беше вече минало, споменът за него бе избледнял и почти забравен.

Никога Рейнолдс не беше посещавал Будапеща. Въпреки това познаваше добре града — така, както малцина от гражданите му го познаваха. Отсреща, на западния бряг на реката, бяха Кралският дворец, Рибарската крепост в готическо-мавърски стил, величествената черква, където са се извършвали коронациите. Сега фасадите им се открояваха като тъмни, едва забележими петна в снежната нощ, но Рейнолдс знаеше къде точно се намират и как изглеждат. Все едно, че ги бе посещавал много пъти и бе живял през целия си живот в града. От дясната страна беше Парламента, Рейнолдс знаеше за площада пред него, залят от кръвта на хиляди унгарци, премазани от танковете и покосени от убийствения огън на картечниците, монтирани на покрива на самия Парламент през трагичните дни на октомврийските събития.

Всичко беше реално, всяка сграда, всяка улица бе точно там, където Рейнолдс си представяше, че трябва да е. Паметта му не го подвеждаше, но той не можеше да отхвърли смътното чувство за илюзорна действителност, което го подтискаше, сякаш самият беше зрител на някаква пиеса, в която всичко станало се случваше на някой друг. Беше само един обикновен мъж, лишен от въображение, но безмилостно трениран, за да се превърне почти в автомат, готов да подчини докрай чувствата на разума и на интелекта си. Беше наясно със странната нагласа на мислите и съзнанието си, даваше си сметка за това и не губеше представа за действителността. В момента изпитваше някакво особено чувство за поражение, предизвикано вероятно от мисълта, че може би старият Дженингс никога нямаше да се върне отново у дома. Или може би причината беше в ледената безнадеждност на призрачния воал от падащ сняг. Не, той знаеше, че има и още нещо, но засега не беше наясно с него.