Алистър Маклейн - Последната граница

— Главата ме боли, най-много в тила — добави той. Шандор направи още една крачка напред, но след това, без да се колебае, се доближи бързо до него, защото забеляза как очите му се обръщат, докато се покаже бялото. Рейнолдс политна да падне напред, тялото му се завъртя леко наляво, можеше да се нарани лошо, дори да се убие, ако хлопне незащитената си глава в бетонния под. Всичко стана за части от секундата. В последния миг Шандор се хвърли напред и успя точно навреме да посрещне падащото тяло и да омекоти сблъсъка.

Точно тогава Рейнолдс удари Шандор силно — така, както не беше удрял никога преди това в живота си. Свит на кълбо, като задействан от пружина, натегната до краен предел, Рейнолдс се изви мълниеносно от ляво на дясно и с протегнатите си, оковани в белезници ръце, нанесе отчаян, покосяващ удар, в който вложи цялата сила на раменете и на ръцете си. Ръбовете на двете длани, притиснати силно една до друга, поразиха открития врат на нещо неподозиращия Шандор. Жестокото попадение улучи точно костта на долната челюст и ухото му и той политна като дънер на току-що отсечено дърво. Рейнолдс простена от болка, защото почувства, че малките му пръсти са като счупени.

Беше приложил една хватка от джудо, една смъртоносна хватка, която би убила на място мнозина, други биха останали парализирани и в безсъзнание за часове, това Рейнолдс знаеше от практиката. Шандор обаче само изсумтя, разтърси глава, сякаш да проясни мозъка си, и се подготви да неутрализира всеки друг опит на Рейнолдс да използва краката или коленете си за нова атака.

Междувременно Рейнолдс се беше изправил на крака, но Шандор го бутна и го притисна към мерцедеса.

Рейнолдс беше безсилен. Не би могъл да му устои, дори да напрегнеше цялата си воля. Беше удивен, че някой не само е могъл да оживее след подобен удар, но сякаш и не го бе забелязал. Изостави всяка мисъл за съпротива. С цялата си маса Шандор го беше притиснал здраво към колата и го държеше с двете си ръце за лактите в желязна хватка.

В очите на горилата, които го гледаха съвсем отблизо, без да мигнат, не се четеше никакво определено чувство, най-малкото милост. Шандор просто го държеше здраво и не му даваше да помръдне. Рейнолдс стисна зъби и устни, чак челюстите го заболяха, за да не се разпищи от болка. Имаше усещането, че лактите му са хванати в две неумолими, гигантски, стегнати преси. Чувстваше как кръвта се изцежда от лицето му, студена пот изби на челото му, костите и сухожилията на ръцете му бяха като смазани и осакатени. Чувстваше се отпаднал и слаб като след продължителна, тежка болест. Главата му тежеше непоносимо, стените на гаража започнаха да се замъгляват пред очите му. Точно в този миг Шандор отслаби хватката си, пусна го, отстъпи крачка назад и сам започна да разтрива врата си.

— Следващия път като стисна, ще бъде малко по-здраво — каза той вече по-меко, — само да ти хрумне нещастната мисъл да ме удариш. Моля те да престанеш с тази лудост. И двамата пострадахме и то за нищо.

Изминаха пет минути. Пет минути, през които острата, мъчителна болка в ръцете на Рейнолдс постепенно се притъпи и заглъхна. Пет минути, през които Шандор зорко и съсредоточено го наблюдаваше. После вратата широко се отвори и млад човек, почти момче, застана на прага и погледна към Рейнолдс. Младежът беше слаб и бледен, с черна коса и непокорен перчем, който падаше пред очите му. Те бяха подвижни и почти толкова черни, колкото и косите му. Като посочи Рейнолдс с пръст, каза:

— Шефът иска да го види. Шандор, заведи го оттатък. Шандор придружи Рейнолдс през тесния белосан коридор.

По-нататък го преведе по няколко ниски, тесни стъпала в друг, по-широк коридор с врати от двете му страни. Още на първата отляво Шандор побутна Рейнолдс да влезе, той се препъна неволно в прага, но се задържа и се огледа.

Стаята беше обширна, стените бяха обшити с дървена ламперия. Подът, покрит с линолеум, беше гол, с изключение на малкото килимче, постлано пред бюрото, разположено в далечния край на стаята срещу вратата. Помещението беше добре осветено от лампата на тавана и от мощна настолна лампа с подвижно, разтягащо се рамо, поставена на бюрото. В стаята имаше още само няколко стола. Потокът светлина, който струеше от настолната лампа, бе насочен право надолу, към повърхността на бюрото. Там бяха поставени оръжието му, дрехите му, струпани безразборно на купчина, и всички останали дреболии, изсипани от чантата. Непосредствено до дрехите му бяха жалките останки на самата му чанта. Хастарът — на дрипи, ципът — отпран, кожената дръжка — разрязана и дори четирите метални гвоздея на дъното бяха изтръгнати с клещи, които също лежаха на бюрото. Без да каже дума, Рейнолдс прецени с един поглед извършеното като работа на опитен специалист.