Алистър Маклейн - Последната граница

— Не! — Рейнолдс хвърли бърз поглед наоколо, но Шандор се бе изправил между него и вратата. Погледна назад, там беше полковник Шендрьо с изваден пистолет. — Проклет да бъда, ако го направя.

— Не ставайте глупав — гласът на Шендрьо прозвуча малко уморено и изпълнен с досада. — В ръцете си държа оръжие, пък и Шандор ще ви съблече насила, ако е необходимо. Той може да направи това много ефектно. Има си свой метод за разсъбличане на хора — дере саката и ризите наполовината откъм гърба и ги смъква направо. Няма ли да е по-удобно за вас сам да свършите тази работа?

Рейнолдс се примири, свалиха му белезниците и той набързо съблече всичките си дрехи, които струпа на купчина до краката си. Стана му студено и започна да трепери. Погледна ръцете си, лактите му бяха отекли, със синкаво-червени петна, личеше си къде здравите пръсти на Шандор като менгеме бяха притискали и дълбали в плътта му.

— Шандор, донеси дрехите тук — нареди мъжът зад бюрото. Той погледна към Рейнолдс и му каза: — Има одеяло на стола до вас.

Рейнолдс го погледна изненадано. Ето защо го накараха да се съблече. Щяха да търсят по дрехите му фирмени етикети може би. Но всъщност не това го беше изненадало. Онова, което му направи впечатление, беше любезността да му предложат одеяло в тази студена нощ. Ето удивителното, което не отговаряше на представите му. Той затаи дъх и напълно забрави това, за което мислеше в момента. Мъжът зад бюрото се изправи и го заобиколи с твърда крачка, за да разгледа дрехите.

Рейнолдс беше много опитен в преценките си за характера на хората по израза на лицата им. Специално беше тренирал това, разбира се, че и грешеше, грешеше често, но никога фатално. Знаеше, че и сега не греши. Лицето на непознатия вече беше осветено напълно. То беше толкова различно по въздействие от ужасните му ръце, които бяха сами по себе си знак за богохулствено посегателство върху божието творение. Лицето беше набраздено с дълбоки бръчки и изглеждаше уморено. То бе на човек на средна възраст, но гъстата снежнобяла коса лъжеше и го състаряваше. Върху лицето беше изписан опитът от преживяното, върху него се четеше следата на такива страдания, каквито Рейнолдс не можеше и да си представи. Той не беше виждал досега подобно лице, което излъчваше толкова доброта, човечност, търпимост и много мъдрост. То бе лицето на мъж, видял и преживял много, но в чиито гърди все още туптеше сърцето на дете.

Рейнолдс се отпусна на стола и се загърна плътно с одеялото. Отчаяно, почти насила, се опитваше да мисли безпристрастно. Помъчи се да приведе в ред калейдоскопичната вихрушка от смътни, противоречиви мисли, които препускаха в съзнанието му. Не можеше да преодолее първата нерешима задача, пред която се изправи — присъствието на човек като този, в една дяволска организация като тайната полиция. Тогава дойде последният шок и почти веднага след това и отговорът на проблема.

Вратата се отвори със замах и някакво момиче влезе в стаята. Рейнолдс знаеше, че тайната полиция не само имаше свое собствено женско попълнение, но там се открояваха и най-опитните, изпълнени с демонско въображение мъчителки. В случая обаче и най-разюзданото въображение не би могло да включи новодошлата в категорията на тези жени. Тя беше малко под средния ръст, с младо, свежо, невинно, недокоснато от покварата лице. Придържаше плътно с ръце шала си около раменете, русите и коси, с цвят на зряла ръж, се спускаха свободно върху плещите и. С кокалчетата на едната си ръка още разтриваше сънените си очи, сини като метличина. Когато заговори, гласът и беше тих и малко пресипнал, като на човек, който току-що се е събудил. Гласът и беше мек и музикален, в него звучеше някаква нотка на строгост.

— Защо стоите до толкова късно и разговаряте, вече е един часа сутринта, даже минава един, искам да поспя. — Изведнъж тя съзря купчината дрехи върху масата, огледа се наоколо и зърна Рейнолдс, седнал на стола, загърнат само с едно старо одеяло. Очите и се разшириха от учудване и тя несъзнателно отстъпи назад. Загърна се още по-плътно с шала, който бе наметнала. — Кой, кой за Бога, е този човек, Янчи?

— Янчи! — Против волята си Майкъл Рейнолдс скочи на крака. За пръв път, откакто бе попаднал в ръцете на унгарците, маската на преднамерено спокойствие и безразличие изчезна, очите му заблестяха от вълнение и надежда, която смяташе, че бе загубил завинаги. Направи няколко крачки към момичето, като сграбчи здраво одеялото, с което беше загърнат, защото почувства, че то му се изплъзва и може да падне на пода. — Не казахте ли Янчи? — попита той.