Алистър Маклейн - Последната граница

— Но те нямаше как да ме проследят, как биха могли?

— Не се самозалъгвайте, драги ми Рейнолдс — каза Шендрьо като грижливо постави нова руска цигара в цигарето си. Рейнолдс беше установил, че полковникът пали цигарите една от друга, най-малко стотина на ден, затова драсна клечка кибрит и му я поднесе. — Ръката на случайността, на съвпадението не е толкова дълга. Просто полицията не е търсила специално вас или някой друг. Спирали са само камиони, защото са търсили големи количества феро-волфрам, обект на контрабанда в страната.

— Мисля си, че ще са адски доволни, ако заловят всичкия феро-волфрам и сложат ръка върху него, щом са взели такива мерки — промърмори Рейнолдс.

— И са, драги момко, наистина са доволни. Съществуват канали, по които контрабандата минава през някои митници. Въпросът не е за пренебрегване, не може току-така да му се сложи точка. Някои от нашите висши партийни функционери и високо уважавани членове на държавното ръководство се лишават от обичайната богата жетва. Наистина състоянието на нещата е нетърпимо.

— Невероятно — каза Рейнолдс, — значи акцията е имала точна задача.

— Естествено, съвсем точна! — Шендрьо се засмя. Рейнолдс за пръв път видя на сериозното му лице да разцъфва усмивка, да блесват белите му зъби, а бръчиците около очите за миг преобразиха студената му резервираност. — За нещастие при подобни случаи някои риби, не онези едрите, които преследваме, се хващат в мрежата.

— Също като мен.

— Точно така, също като вас. Обичайно се установявам близо до определена полицейска блокада и бдя, за съжаление не винаги резултатно. Вие сте петият човек, който съм взел от ръцете на полицията тази година. Последният. В предишния случай предупредих селския дървеняк, който дежуреше на поста, да забрави, че аз или задържаният от мене сме съществували някога. За съжаление тази нощ, както знаете, главното им управление беше уведомено. Ще изпратят съобщение до всички постове да внимават за човек, представящ се за офицер от тайната полиция.

Рейнолдс го изгледа:

— Но, за бога, човече, те ви видяха! Най-малко петима ви видяха. Описанието ви ще е в Будапеща преди…

— Ами! — Шендрьо изтръска цигарата внимателно и продължи: — Голяма полза за тези глупаци! Освен това аз не съм измамник, офицер съм от тайната полиция, съмнявате ли се?

— Разбира се, че не се съмнявам — рече Рейнолдс съчувствено.

Шендрьо оправи безупречно изгладените си панталони и седна усмихнат на бюрото.

— И ето ви значи тук, съвсем случайно, господин Рейнолдс. Надявам се, че ще ме извините за заплахите, които ви отправях, докато пътувахме през нощта. Още далеч от Будапеща трябваше да разбера дали вие наистина сте чуждия агент, мъжа, когото очаквахме, или просто трябваше да ви изоставя на някой ъгъл, да ви кажа да изчезвате и самият аз да се изпаря. След време, вече в града, една друга, много по обезпокоителна възможност ме порази.

— Когато спряхте на улица „Андраши“? — кимна Рейнолдс. — Тогава ме погледнахте някак много особено.

— Така е, тогава ми хрумна мисълта, че вие може да сте също от тайната полиция, нарочно пуснат след мен и затова нямате причина да се страхувате от посещението на улица „Андраши“. Ще ви се изповядам. Тогава ми се стори, че много съм сгрешил, загдето тази мисъл не ми е дошла по-рано. Както и да е, вече ви казах, че имах намерение да ви закарам в една секретна квартира, където да ви затворя. Стори ми се, че вие изведнъж разбрахте какво подозирам, ясно е, че не можех при това положение да ви оставя жив. Но вие не казахте нищо, а и поведението ви ми подсказа, че поне не сте подставен да ме проследите… Янчи, може ли да ме извиниш за няколко минути? Знаеш защо.

— Разбира се, но не се бави. Господин Рейнолдс не е бил целия този път от Англия, за да стърчи на моста „Маргит“ и да хвърля дребни камъчета в Дунава. Той има да ни разказва доста неща.

— Но това е само за вашите уши — каза Рейнолдс, — такова е указанието на полковник Макинтош.

— Полковник Шендрьо е моята дясна ръка, господин Рейнолдс.

— Е, щом е така, добре. Но ще говоря само пред вас двамата. Шендрьо кимна, поклони се и излезе от стаята. Янчи се обърна към дъщеря си:

— Ако обичаш, донеси бутилка вино, Юлия. Струва ми се, че ни остана бутилка „Виланьи фурминт“.

— Ще отида да проверя. — Тя се обърна и понечи да излезе от стаята, но Янчи я повика.

— Един момент, скъпа. Господин Рейнолдс, кога ядохте за последен път?

— В 10 часа тази сутрин.