Алистър Маклейн - Последната граница

— Трийсет и шест часа! — Рейнолдс погледна Янчи. — И е оживял?

— Когато го намерили, почти не давал признаци на живот. Шандор го измъкнал от там. Тогава се срещнали за пръв път. Шандор взел голям лост и успял да разруши стената на къщата отвътре. Аз видях как го направи. Той сам изхвърляше големи блокове зидария, като че бяха обикновени камъни. С голям труд и внимателно, за да не се срине цялата постройка върху главата му, Шандор успя да освободи Имре. Пренесохме го в една съседна къща, настанихме го и го оставихме на грижата на стопаните. Когато се върнахме, къщата, в която се бе ударил танкът, представляваше само купчина отломъци. Няколко борци от съпротивата заели в нея удобна позиция, а монголски танк започнал да я обстрелва, отначало горния етаж, и постепенно превърнал в прах целия дом. За щастие навреме бяхме успели да измъкнем Имре. Дълго време положението му беше много тежко, остана на легло месеци, но сега е много по-добре.

— Шандор и вие взехте ли участие във въстанието?

— Шандор взе дейно участие, той беше старши електротехник в машиностроителен завод. Отлично приложи познанията си. Да бяхте го видели как държи кабелите под високо напрежение с голи ръце само с две парчета дърво. Кръвта ви щеше да се смръзне, господин Рейнолдс.

— С високо напрежение против танковете?

— Нещо като екзекуция с електрически стол — кимна в потвърждение Янчи. — Шандор с неговите електрически капани успя да унищожи екипажите на три танка, а, както ми разказваха, разрушил много повече в Чепел. Убил един пехотинец, взел неговата огнехвъргачка и с нея пръскал през визьора на водача, след това хвърлял в танка „коктейл Молотов“ — обикновена бутилка, пълна с най-обикновен бензин и натъпкан в гърлото и горящ памук. В суматохата, опърлени от огнехвъргачката, екипажите отваряли люка, за да си поемат въздух, този именно момент издебвал Шандор, за да хвърли смъртоносната бутилка.

— Мога да си представя — каза Рейнолдс, — почти ми прилошава като си представям. — Той започна да разтрива лактите си, които все още го боляха, после попита: — Значи Шандор е участвал, ами вие?

— Аз не съм участвал — каза Янчи и протегна обезобразените си, безформени ръце с дланите нагоре, после ги обърна и Рейнолдс успя съвсем ясно да види ужасните белези. — Нямам никакво участие във въстанието. Даже се опитвах да ги възпра, но не успях.

Рейнолдс го изгледа мълчаливо и се опита да разчете израза на повехналите сиви очи, които го гледаха малко объркано от паяжината на дребни бръчици. Накрая каза:

— Просто не мога да повярвам.

— Трябва да повярвате, защото това е истината.

В стаята настъпи тишина, продължителна тишина, която навяваше хлад. Рейнолдс само дочуваше далечното тракане на чинии от кухнята, където момичето приготвяше храната. Той успя да преодолее удивлението, смущението, а може би и разочарованието си и се обърна направо към Янчи.

— Оставили сте другите да се бият и да загиват за вас? — Той не направи и най-малко усилие да заличи разочарованието и дори нотката на враждебност в гласа си. — Но защо? Защо не сте помагали? Защо не сте правили нещо?

— Защо? Ще ви кажа защо. — Янчи направи опит да се усмихне, вдигна ръка, приглади белите си коси и продължи. — Аз не съм толкова стар, колкото изглеждам заради побелялата си глава, не е така, момчето ми, но съм достатъчно възрастен, за да се самоубивам — безполезен акт, един може би величествен, но празен жест. Направих опит да разубедя хората да не предприемат отчаяни действия, преди да са изчерпани другите възможности, но напразно. Самоубийството оставих за младежите, за безразсъдните, за романтиците, за безотговорните, които не мислят за последиците. Оставих го на негодуващите справедливци, които, заслепени, не могат да видят нищо друго, освен справедливостта на собствената си кауза. Вдигнах ръце и оставих да действа сляпата ярост, която омагьосана от сиянието на собствения си блясък, не мислеше за онова, което можеше да стане. Оставих да действат поетите и мечтателите, онези, които обръщат очи назад и се възхищават от славата на рицарството, на онези, чиито видения ги теглеха напред към златния век, който трябва да воюват за утрешния ден. Но аз съм достатъчно трезв, за да се ръководя от условията на днешния ден. — Янчи сви рамене и добави: — Може би от историята знаете за „Летящия отряд“, дядо ми се е сражавал в него. Сигурно сте чували коментарите — „атакува внезапно и мълниеносно, но това не е война“. Точно така стои въпросът и с нашето Октомврийско въстание.