Алистър Маклейн - Последната граница

— Газта? Страхувам се, че…

— Вие не бихте могли да разберете. С един удар те са способни да пробият бронята ви, вашия дом, да опропастят живота ви, господин Рейнолдс. Всеки, особено в Будапеща, го разбира добре. В практиката на политическата полиция е да изключва газта в къщите или в блоковете, където ще задържат някого. Една възглавница върху газовата печка е твърде удобен начин да свършиш без болка. Хората се принуждават да го направят, защото не им остава никаква друга надежда. Спряха да продават каквито и да било лекарства, с които човек може бързо и сигурно да се отрови. Опитаха се да ограничат дори продажбата на ножчета за бръснене. Само им е трудно да попречат на нещастниците да скочат от прозореца, ако живеят нависоко.

— Не е ли била предупредена?

— Нищо не подозирахме, никакво предупреждение. В онази нощ и напъхали в ръцете малка, синя призовка, без всякакви обяснения. Разрешили и да вземе само малко куфарче с най-необходимото и после я вкарали в кафявата камионетка. Сетне разбрах, че заедно с други хора е пътувала в заключените товарни вагони за животни по железницата, но така и не се узна накъде. Оттогава насам никаква вест от нея.

— Но тя може би все още е жива, нищо ли не сте чули за нея?

— Нищо, съвсем нищо. Остана ни само плахата надежда, че все още по някакво чудо е оживяла. Толкова много хора умират още в камионетките, уплашени до смърт и вкоченясали от студ. После работа на полето, в мините и работилниците, този убийствен тежък труд довършва. Тя току-що беше излязла от болницата след тежка операция. Гръдна хирургия — имаше тежки поражения от туберкулозата, дори не беше започнала да се възстановява.

Рейнолдс изруга тихо. Колко беше чел и слушал за тези неща, но колко небрежно и безучастно ги бе подминавал. Съвсем различно ги чувстваше сега, когато се сблъска със страшната реалност.

— Вие търсихте ли я? Имам предвид съпругата ви — попита Рейнолдс и гласът му прозвуча съчувствено, но малко дрезгаво от истинското възмущение, което изпитваше. Нямаше намерение да поставя точно този въпрос, но думите му бяха изскочили неволно, така както бяха възникнали в съзнанието му.

— Разбира се, че направих отчаяни усилия да я намеря, но всичко остана напразно. Рейнолдс се раздвижи и почувства как го обзема гняв. На пръв поглед изглеждаше, като че ли Янчи приема сполетялото го нещастие леко и естествено. Беше спокоен, сякаш не изпитваше омраза и ярост.

— Политическата полиция би трябвало да е наясно къде е съпругата ви — настоя Рейнолдс, — те не може да нямат списъци на задържаните и затворените. Може би полковник Шендрьо би могъл да направи нещо.

— Може би има подобни списъци, но те са свръхсекретни — прекъсна го Янчи и се усмихна, — чинът му, имам предвид на Шендрьо, е майор. Повишението беше нещо като самонаграда, само за тази нощ, за да си изиграе ролята… Мисля, че идва.

Беше младежът с тъмната коса, който влезе или, по-точно, почти влезе. Промуши глава през вратата, докладва, че всичко е спокойно и изчезна. Дори в този кратък миг, докато докладваше, Рейнолдс има време да отбележи подчертания нервен тик на лявата му буза, малко под искрящите му черни очи. Янчи трябва да беше видял израза върху лицето на Рейнолдс, защото заговори и гласът му прозвуча като оправдание.

— Бедният Имре! Той не винаги е бил такъв, господин Рейнолдс, толкова смутен, нервен и неспокоен.

— Неспокоен! Не бих се изразил така, но ще го кажа. Той е първокласен невротик.

Рейнолдс погледна строго към Янчи, но той беше както преди — благ и любезен.

— Хора като него ги затварят, те представляват потенциална опасност, която не бива да се омаловажава — продължи Рейнолдс.

— Зная, не мислете, че не зная — въздъхна Янчи, — трябваше да го видите точно преди две години, господин Рейнолдс, как се сражаваше с руските танкове около двореца, малко на север от Гелерт. Нямаше здраво място по тялото си. Бил пръв, когато поливали пътя с луга. Разстилали я по завоите и особено по опасните наклонени места на хълма. Бил ненадминат в умението си да разхвърля камъни или да запълня дупки с петрол, който да възпламени точно, когато танковете минават през тях. Започнал обаче да пренебрегва опасностите, да проявява самонадеяност. Една нощ огромен танк Т–54 се подхлъзнал назад и надолу по хълма заедно с целия си екипаж — всичките четирима бойци били мъртви до един. Имре не успял да избяга навреме и танкът го притиснал към стената на някаква къща. Той останал в развалините в продължение на трийсет и шест часа, полумъртъв, без някой да го открие. Междувременно два пъти поред танкът бил обстрелван със силно експлозивни ракети от руски бойни самолети. Изглежда руснаците не са искали собственият им танк да бъде използван срещу тях.