Алистър Маклейн - Последната граница

— Красиви думи — отбеляза Рейнолдс хладно, — това наистина са красиви думи, но съм сигурен, че унгарският младеж, намушкан в стомаха с руски щик, едва ли се е чувствал по-добре от тях.

— Извинявайте, господин Рейнолдс, твърде стар съм, за да се засегна — каза Янчи с нотка на тъга в гласа си, — твърде стар съм, за да вярвам в насилието, освен когато то е последният изход. Последна надежда на отчаянието, когато всички пътища са изминати. Освен това, господин Рейнолдс, няма нищо по-безполезно от насилието, няма нищо по-безмислено от убийството. И какво право има всеки от нас да отнеме живота на други? Ние сме деца на един и същи баща, братя сме. Не мога да мисля, че братството може да бъде пренебрегнато и омаловажено от нашия Бог.

— Говорите като същински пацифист — отбеляза Рейнолдс почти грубо, — като пацифист преди да коленичи и да се остави грубият ботуш да го смаже в калта. Него, жена му и децата му.

— Не съвсем, господин Рейнолдс, не съвсем — каза Янчи меко, — аз не съм такъв, какъвто бих желал да бъда. Само да посмее някой да докосне с пръст моята Юлия, ще загине моментално.

За миг Рейнолдс долови някаква искра, която може би беше само плод на въображението му, но имаше някакъв огън, който тлееше в глъбините на тези помръкнали очи. Изведнъж Рейнолдс си спомни всичко, което полковник Макинтош му бе разказвал за този фантастичен човек, и се почувства засрамен.

— Но вие казахте, вие току-що ми разказахте, че…

— Аз само ви разказах защо не взех участие във въстанието. — Янчи сега отново беше любезен както обикновено. — Аз не съм за насилието, ако има други начини и възможности за решаване на проблемите. И още нещо — моментът тогава не бе подбран сполучливо. И още — аз не мразя руснаците, дори ги харесвам, не забравяйте, господин Рейнолдс, че самият аз съм руснак, по-точно украинец, но почти руснак. Въпреки че много от моите съграждани не биха казали така.

— Вие харесвате руснаците? И дори смятате, че те са ваши братя? — Рейнолдс не успя да се сдържи и поне от възпитание да се опита да замаскира по някакъв начин негативизма в своя въпрос. — След всичко, което сториха на вас и на семейството ви?

— Срещу себе си имам едно чудовище и аз изтърпявам присъдата си. Любовта към враговете ни остава там, където е — между кориците на Библията, и само ненормалният би имал смелостта, арогантността или глупостта да отвори страниците и да приложи този принцип в живота. Лудият, само лудият би го направил, но без такива луди нашият Армагедон сигурно щеше да дойде. — Янчи смени тона: — Аз харесвам руския народ, господин Рейнолдс, той е симпатичен и привлекателен, весел и приветлив, когато го опознаеш. Няма по-дружелюбни хора на земята от руснаците, но те са наивни, те са много млади, като децата. И като децата са пълни с приумици. Своеволни са и примитивни, а и малко жестоки, също като всички малки деца. Прощават и не се боят от страданието, но заедно с наивността и младенчеството им не забравяйте, че те изпитват велика любов към поезията, музиката, танца, песните и народните приказки, балета и операта. Сравнен с тях, средният човек от Запада изглежда духовно мъртъв, духовно нищ.

— Но те са брутални, същински варвари, човешкият живот за тях няма никаква стойност — намеси се Рейнолдс.

— Кой би могъл да отрече това? Може и да е така, но не забравяйте, че такъв е бил и западният свят в политически младенческата си възраст, в каквато е народът на Русия сега. Те мразят и плашат Запада, защото им е заповядано да го мразят и застрашават, но и нашите демокрации действат точно по същия начин.

— За Бога! — Рейнолдс смачка цигарата си с яден жест. — Опитвате се да ми кажете, че…

— Не бъдете толкова наивен, млади момко, и ме изслушайте — каза Янчи усмихнат и без да има следа от обида в думите му. — Опитвам се да кажа, че неразумното, емоционално реагиране е еднакво възможно както на Запад, така и на Изток. Виж например отношението на твоята страна към Русия през последните двайсет години. В навечерието на последната война популярността на Русия се вдигна, след това дойде пактът между Берлин и Москва и вие бяхте готови, спомнете си, да изпратите 50 000 армия да се бие с руснаците във Финландия. После Хитлер нахлу на Изток и националната ви преса се изпълни с химни за добрия, стар Джо и целият свят обикна мужиците. Сетне колелото направи пълен кръг, всеобщото унищожение надвисна застрашително и зависи само от една единствена погрешна стъпка. Кой може да каже, че след пет години няма всички отново да се усмихват приятелски? Вие сте ветропоказатели така, както и руснаците са ветропоказатели, но аз не обвинявам народа. Той не е ветропоказател, той е вятърът, който върти ветропоказателя, това е самата истина. — Тогава значи нашите правителства?