Алистър Маклейн - Последната граница

— Ухае превъзходно — увери я Рейнолдс, — съжалявам само, че ви създадох толкова много неприятности по никое време.

— Свикнала съм — увери го тя. — Обикновено около четири сутринта тук често пристигат гости, омръзнало ми е. Татковите гости идват в най-необичайни часове и не може да не им поднеса нещо.

— Така е — усмихна се Янчи, — хайде сега в леглото, скъпа, доста късно е.

— Приятно ми е да остана до късно, Янчи.

— Не се и съмнявам. — Сивите, помръкнали очи на Янчи грейнаха — В сравнение с обичайните ни гости господин Рейнолдс е хубавец. Едно изкъпване, обръсване, приглаждане на косите и става много представителен.

— Ти знаеш, татко, че това, което казваш, е несправедливо, защо говориш така?

„Не се дава, здраво стои на краката си, помисли Рейнолдс, но цветът на бузите и я издава“.

— Защо да е несправедливо? — попита Янчи. Той погледна към Рейнолдс. — Мечтата на Юлия е светът, който се намира на запад от австрийската граница. Тя с часове може да слуша някой да разказва за живота на Запад, но има някои неща, които не бива да знае, неща, които са опасни за нея, дори и да се досеща за тях. Хайде, скъпа, време е най-после да си лягаш.

— Е, добре — тя послушно стана и неохотно целуна Янчи по бузата, усмихна се на Рейнолдс и напусна стаята.

Рейнолдс се загледа след нея, докато Янчи се пресегна за втората бутилка, счупи печата и я отвори.

— Не се ли тревожите до смърт за нея през цялото време?

— Бог вижда, че е така — отвърна Янчи простичко, — това не е живот за едно младо момиче. А ако ме хванат, почти сигурно е, че ще задържат и нея.

— Не можете ли да я изведете от страната?

— Опитайте! Мога да я преведа през границата още утре без най-малка опасност и затруднение, знаете, че това е по моята специалност, но тя не желае да тръгне. Тя е послушна дъщеря, която уважава родителите си, предполагам, че сте го забелязали, но само до там, докъдето си е предначертала, по-нататък е упорита като муле. Тя знае рисковете, но остава, остава и никога няма да напусне страната, докато не открием майка и и тогава двете да заминат. Но не съм сигурен, че и тогава би заминала…

Той прекъсна внезапно, защото вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Рейнолдс се обърна на стола и скочи като котка, измъкна пистолета и го насочи към непознатия, преди той да е успял да направи и крачка в стаята. От рязкото движение столът на Рейнолдс се разклати и краката му проскърцаха по линолеума. Той наблюдаваше мъжа, без да мигне, като улавяше всяка подробност върху лицето му — пригладените тъмни коси, сресани назад, слабото орлово лице с тънки ноздри и високо чело, тип, който Рейнолдс познаваше добре. Можеше да каже, без да рискува, че ще сгреши, че това е полски аристократ. После погледна Янчи, който стоеше спокойно на мястото си и се усмихваше любезно, и сведе дулото на пистолета надолу.

— Шендрьо беше прав като ме предупреди за вас — промърмори замислено новодошлият, — опасен, много опасен — движите се като змия, която се плъзга.

— Този човек е приятел, добър приятел, господин Рейнолдс, запознайте се с Графа.

Рейнолдс прибра пистолета, прекоси стаята и протегна ръка.

— Възхитен съм, приятно ми е да се запозная — промърмори той, — граф кой?

— Само Граф — рече непознатият и Рейнолдс отново го погледна изпитателно. Имаше нещо, което го смущаваше. Да, това беше гласът. Не можеше да греши. Беше гласът на полковник Шендрьо.

— Няма ли други? — запита Графа и с тези думи гласът му като че ли несъзнателно се измени малко. Сега вече приликата беше абсолютна, а той продължи да говори:

— Мога скромно да кажа, но това е самата истина, малцина са толкова опитни в дегизировката. С лекота мога да направя външността си измамна. Този, когото виждате пред вас сега, господин Рейнолдс, съм аз. Тъй или иначе, почти ви заблудих. Човек, ако умее, пипне тук, пипне там и може да стане неузнаваем. Ето, такъв ме познават в тайната полиция. Сигурно разбирате защо не се разтревожих прекалено от предположението ви, че биха могли да ме разпознаят.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие:

— Аз наистина се заблудих. Ама вие тука ли живеете, с Янчи, това не е ли твърде опасно?

— Живея във втория по лукс хотел в цяла Будапеща — увери го Графа. — Тъй, както подхожда на човек от моя ранг. Но като ерген аз естествено трябва да си имам моите, хм, забавления, както казват. Случайните ми отсъствия не предизвикват никакви коментари, в края на краищата и аз съм човек… Съжалявам, че се позабавих малко, Янчи.