Алистър Маклейн - Последната граница

— Вашите правителства — кимна Янчи, — и разбира се националната преса, която винаги внушава на народа как да мисли. Но преди всичко виновни са правителствата.

— Ние на Запад наистина имаме лоши правителства, често много лоши — изрече Рейнолдс бавно, за да подчертае мисълта си, и продължи: — Те бъркат, недооценяват обстановката, често вземат налудничави решения; имат също своя контингент от опортюнисти, кариеристи и най-откровени властогонци. Но цялото това нерадостно положение съществува, само защото правителствата са съставени от хора, най-обикновени хора — с техните недостатъци и слабости. Утешителното в случая все пак е, че намеренията им са добри. Стараят се упорито да изпълняват задълженията си, но от правителствата у нас не се страхуват дори и децата. Такава е системата. — Рейнолдс, доволен от разсъжденията си, погледна възрастния си събеседник. — Вие току-що казахте, че руските лидери са изпратили в затворите, лагерите и на явна смърт милиони човешки същества. Ако хората по света са едни и същи, както казвате, защо тогава правителствата ни са толкова различни? Може би правилният отговор е, че е виновен комунизмът.

Янчи поклати отрицателно глава, за да изрази несъгласието си с тази констатация:

— Комунизмът си отиде и си отиде безвъзвратно, завинаги, преди да е постигнат. Днес той е само един мит, може спокойно да се каже за съжаление; един демагогски лозунг, в името на който циничните, безпощадни реалисти в Кремъл намират достатъчно извинения и оправдания за всичките варварства, които твори полицията им. Малцина от старата гвардия, вече на предела на силите си поради възрастта, съхраняват дълбоко в душата си благородната мечта за световното братство на комунизма. Но те наистина са останали малко. Само една световна война би могла да осъществи техните цели. Същите тези твърдоглави реалисти в Кремъл не виждат никакъв смисъл или бъдеще в политика, която носи в себе си семето на тяхното собствено унищожение. Теса като истински бизнесмени, господин Рейнолдс, смятат, че да поставят сами бомба със закъснител в основите на собствената си фабрика не е най-добрият и разумен начин да водят бизнеса си.

— С присъщите им варварства, с робството, на което обричат народа, и с убийствата едва ли ще успеят да подмамят и покорят света — Рейнолдс повдигна вежди, за да подчертае резервираността, която впага в думите си. — А вие ми разправяте не знам какво.

— Казвам го, защото положението е точно такова.

— Защо все пак на света се случват подобни неща…?

— От страх, господин Рейнолдс — прекъсна го Янчи, — от панически страх, който граничи почти с ужас, нямащ равен на себе си в света. Страхуват се, защото загубят ли опората за лидерството си, това е равнозначно на необратима загуба. Спомнете си отстъпката на Маленков през 1953 година. Знаменитата реч на Хрушчов за десталинизацията през 1956 година, както и засилената децентрализация в ръководството на промишлеността. Всичко това беше в противоречие с най-съкровените комунистически идеи за непогрешимостта на централизираното управление, но те бяха принудени да го променят, за да осигурят производството. Тогава хората в Русия започнаха да чувстват вкуса на свободата. Нещата бяха усложнени от факта, че тяхната тайна полиция не е вече същата, както преди. Берия умря и НКВД в Русия престана да е вездесъща. Тя не е толкова страшна, колкото нашата попитическа полиция например. Ето така постепенно се стапя вярата в силата на авторитета и идва мисълта за неизбежността на наказанието. Така бавно, но сигурно техният свят се руши безвъзвратно. Засилва се страхът от собствения им народ, но той е нищо в сравнение със страха от външния свят. Точно преди смъртта си Сталин казал: „Какво ще стане с вас, когато мен няма да ме има? Вие сте слепи, слепи сте като новородени котета и Русия ще бъде унищожена, защото вие няма да знаете как да разпознавате нейните врагове.“ Самият Сталин едва ли е могъл да знае колко точно думите му са отговаряли на истинското положение на нещата. Те не могат да различат истинските си неприятели и се чувстват спокойни и ще са спокойни, само ако на всички хора от външния свят гледат като на врагове. Това се отнася особено за хората от Запада. Те се страхуват от Запада и от тяхна гледна точка този страх е основателен.

От западния свят се страхуват, защото го смятат недружелюбен и враждебен, смятат, че той само очаква случая, за да нахлуе и да ги унищожи. Нима няма да сте ужасени и вие, господин Рейнолдс, ако сте заобиколени, както е заобиколена Русия — с ядрени бомби, базирани в Англия, Европа, Северна Африка, Средния изток и Япония? Ужасът ви щеше да се засили, ако световното напрежение нарасне, ако ята от чужди бомбардировачи мистериозно се появят в далечния край на вашите радарни екрани. Какво бихте направили, ако знаете, че във всеки миг от деня и нощта между 500 и 1000 бомбардировача от американската стратегическа авиация със своите водородни бомби кръстосват високо в стратосферата в очакване на фаталния сигнал, по който да се съсредоточат към Русия и да я опустошат? Би трябвало да имате огромно количество ракети, господин Рейнолдс, и почти свръхестественно доверие в тяхната безотказност, за да не бъдете винаги на тръни от тези 1000 водородни бомби, държани непрекъснато във въздуха в постоянна бойна готовност. Как бихте постъпвали, ако знаехте, че само 5 на сто от тях са достатъчни, за да хвръкнете във въздуха? Как бихте се чувствали вие в Англия, ако Русия разположи свои войски в Южна Ирландия? Или какво щяха да правят американците, ако руски самолети, натоварени с водородни бомби, кръстосват непрестанно високо над Мексиканския залив? Опитайте се да си представите всичко това, господин Рейнолдс. И може би едва тогава ще започнете да разбирате, а вашата представа ще е само сянка от действителността как се чувстват руснаците.