Алистър Маклейн - Последната граница

— Трябва да сте прегладнял. Ще приготвиш ли нещо, Юлия?

— Ще видя какво мога да поднеса, Янчи.

— Благодаря, но първо виното. Имре — обърна се той към младежа, който се разхождаше непрекъснато в дъното на стаята, — наобиколи покрива, виж дали е чисто. Шандор, номерата на колата — изгори ги и сложи нови.

— Да ги изгори ли? — попита Рейнолдс, когато Шандор напусна стаята. — Как е възможно това?

— Имаме си достатъчно резервни номера — усмихна се Янчи. — Изработени са безупречно, както всички други, но са от дърво и горят прекрасно… А, ти намери „Виланьи“?

— Последната бутилка. — Косите на момичето сега бяха сресани и прибрани. Беше усмихната, привлекателна и искрено любопитство личеше в очите, когато погледна Рейнолдс. — Ще почакате ли двайсетина минути, господин Рейнолдс?

— Щом се налага — засмя се Рейнолдс. — Няма да е лесно.

— Ще свърша, колкото е възможно по-скоро — обеща тя. Щом Юлия напусна стаята, Янчи счупи печата на бутилката, отпуши я и наля студено бяло вино в двете чаши.

— За ваше здраве, господин Рейнолдс, успех!

— Благодаря ви — отпи бавно и с удоволствие от виното Рейнолдс. Той не можеше да не си припомни как устата и гърлото му преди малко бяха пресъхнали, но това беше отминало! Нещата се бяха развили неочаквано успешно. Рейнолдс кимна към единствената украса в тази твърде мрачна и изоставена стая — една фотография със сребърна рамка върху бюрото. — Изключителна прилика с дъщеря ви. Имате опитни фотографи тук, в Унгария.

— Сам съм я правил — усмихна се Янчи. — Наистина ли приликата е голяма? Така ли мислите? Хайде, кажете искрено мнението си. Винаги съм се интересувал от степента и дълбочината на човешката способност да възприема подробности.

Рейнолдс хвърли поглед към Янчи. Беше изненадан. Отпи от чашата си и, потънал в мълчание, започна да изучава снимката. Съсредоточи вниманието си върху различните детайли — русата къдрава коса, гладките, подчертани вежди над големите проницателни очи. Високите славянски скули, извити надолу в широка дъга, усмихващите се сочни устни, закръглената брадичка над тънката изящна шия. „Забележително лице, помисли той, образ, пълен с характер, пламеност и жизнерадост. Жар и енергия за живот. Лице, което се помни…“

— Е, господин Рейнолдс, какво ще кажете? — подкани го любезно Янчи.

— Трябва да и се отдаде дължимото — отбеляза Рейнолдс. Той се поколеба, страхувайки се от предположението си. Погледна към Янчи и инстинктивно разбра колко безмислено би било да се опитва да измами мъдростта на тези уморени очи. — Почти може да се каже, че е тя.

— Да?

— Да, структурата на костите, формата и всички подробности на лицето, дори усмивката са съвсем същите, но в тази снимка има нещо повече. Бие на очи повече житейски опит, мъдрост, по-голяма зрялост. Може би след две или три години и дъщеря ви ще изглежда точно така. Тогава това ще е истинската и снимка. Тук има нещо, което сте уловили сякаш от бъдещето, не знам как сте го постигнали.

Янчи го погледна, усмихна се доволно и каза:

— А, работата е съвсем проста, тази фотография не е на Юлия, а на съпругата ми.

— На съпругата ви? Боже господи, каква изключителна прилика! — Рейнолдс спря и се помъчи бързо да си припомни дали с това, което току-що произнесе, не бе направил някакъв гаф. Реши, че не е казал нищо, с което да засегне събеседника си, и продължи: — Съпругата ви сега тук с вас ли е?

— Не, не е тук. — Янчи постави чашата си на бюрото и започна да я върти между пръстите си. — Страхувам се, че не знаем къде е тя сега.

— Съжалявам — това беше единственото, което Рейнолдс успя да продума. Почувства се неудобно.

— Не ме разбирайте криво — каза приятелски Янчи, — ние знаем какво се случи с нея и точно това ме плаши. Кафявата камионетка — сигурно знаете какво означава това.

— Тайната полиция?

— Да — кимна утвърдително Янчи и лицето му придоби отчаяно уморен израз. — Една от камионетките, с които са откарали хиляди хора в Полша, Румъния, България и всичките те са обречени на робство и смърт. Същата като камионетките, които отведоха по-заможните хора от балтийските държави и хиляди унгарци. Такава камионетка дойде и за Катерина. Какво е една човешка душа сред стотиците хиляди, които са страдали и умират?

— Това трябва да се е случило през лятото на 51-ва? — сети се Рейнолдс. — Може би е било по времето, когато в Будапеща е имало масови арести и изселвания?

— Тогава не живеехме тук. Случи се преди две и половина години, всъщност ще станат толкова след около месец. Благодаря на Бога, Юлия беше при приятели в провинцията. Аз отсъствах тази нощ, бях тръгнал късно около полунощ и когато тя, съпругата ми, решила да си направи кафе, след като заминах, видяла, че газта е изключена. Почудила се защо и точно тогава те дошли и я отвели.