Алистър Маклейн - Последната граница

— И какво от това? Какво ви става? Какво искате? — Момичето започна да отстъпва, докато Рейнолдс пристъпваше възбудено към него, но беше принуден да спре, защото помежду им застана внушителната маса на Шандор, който го докопа за ръката. При тази успокояваща защита опасенията върху лицето на момичето изчезнаха. Погледна към Рейнолдс сериозно и кимна. — Да, Янчи казах.

— Янчи! — Рейнолдс повтаряше и преповтаряше бавно името, като човек, който изпитва сладост от всеки звук, който отчаяно иска да повярва в нещо, но не е в състояние да увери самия себе си. Започна да се разхожда из стаята, надеждата и противоречивото съмнение се отразяваха в очите му, той пристъпи към мъжа с обезобразените ръце.

— Името ви е Янчи, нали? — отправи бавно въпроса си Рейнолдс. Неверието или може би невъзможността да приеме нещо, което му се струваше невероятно, бе изписано в израза на лицето му.

— Да, наистина се казвам Янчи — отвърна възрастният мъж спокойно и уверено.

— Едно, четири, едно, четири, едно, осем, две. — Рейнолдс гледаше към него, без да премигне, затаил дъх да открие и най-малката следа на утвърдителен отговор и потвърждение на предположението си, — така ли е?

— Какво да е така, господин Бул?

— Ако името ви е Янчи, то номерът е 1414182 — повтори Рейнолдс. Внимателно, без да срещне съпротива, той хвана обезобразената лява ръка, отмести маншета на ризата от китката и се вгледа в тъмната, виолетова татуировка. 1414182 — числото се виждаше ясно, безупречно, сякаш бе нанесено същия ден.

Рейнолдс седна на ръба на бюрото, хвана пакета с цигари, който беше там, и изтръска една. Шендрьо запали клечка кибрит и му я поднесе, Рейнолдс кимна с благодарност. Съмняваше се дали сам би успял да запали цигарата си, ръцете му трепереха и не можеше да ги контролира. Съскането на запалената клечка прозвуча странно шумно във внезапната тишина, която бе настъпила в стаята. Янчи пръв наруши мълчанието.

— Вие, изглежда, знаете нещо за мен — подсказа любезно той.

— Зная доста, наистина — Рейнолдс постепенно превъзмогна вълнението, което изпитваше, отново възвърна равновесието на духа си. Поне външно вече изглеждаше напълно успокоен. Огледа стаята, погледна към Шендрьо, към Шандор, към момичето и младежа с живите, изразителни и малко нервни очи. По лицата на всички беше изписано очакване и някакво леко объркване. — Тези ваши приятели ли са? Можете ли да им имате абсолютно доверие? Знаят ли те кой сте вие? Имам предвид знаят ли наистина кой сте?

— Да, те знаят, можете да говорите свободно — подкани го мъжът.

— Янчи е псевдоним на Илюрин. — Рейнолдс започна стегнато да обяснява това, което знаеше добре наизуст от своя началник; то му бе направило силно впечатление и го беше запомнил. — Генерал-майор Алексей Илюрин, роден в Калиновка, Украйна, на 18 октомври 1904 година. Оженен на 18 юни 1931, името на съпругата Катерина, дъщерята се казва Юлия, тя изглежда точно на възрастта на момичето. Полковник Макинтош каза, че той би желал да носи ботушите си наопаки. Нямам понятие какъв смисъл има това.

— Това е една стара шега. — Янчи заобиколи бюрото, седна на стола и се облегна назад усмихнат. — Добре, добре, моят стар приятел Питър Макинтош е все още жив. Неунищожим, той винаги е бил неунищожим. Вие сигурно работите за него, разбира се. Господин, хм…

— Рейнолдс, Майкъл Рейнолдс, работя за него. — Опишете ми го. Лице, физика, облекло, семейство, биография, изобщо всичко.

Рейнолдс се замисли как най-точно да предаде нужната информация. Дребните отлики можеха да имат важно значение, но у неговия началник имаше нещо, което не можеше да се сгреши. Той започна да разказва и говори цели пет минути без да спре, докато Янчи не вдигна ръка.

— Достатъчно, вече съм сигурен, че го познаваш, сигурен съм, че работиш за него и че си лицето, за което се представяш, но той е поел риск, твърде голям риск. Никак не му прилича това на моя стар приятел.

— Можеха да ме хванат наистина и да ме заставят да говоря, и вие също щяхте да бъдете загубени — каза Рейнолдс.

— Бързо съобразявате, млади човече.

— Полковник Макинтош нямаше друг избор — каза Рейнолдс спокойно, — името и номерът ви са всичко, което зная. Представа нямах къде живеете и как изглеждате. Той дори не ми разказа за раните по ръцете ви. Това щеше да ми даде възможност веднага да ви идентифицирам.

— Тогава как се е надявал да се свържете с мен?

— Имам адреса на едно кафене. — Рейнолдс назова името му. — Полковник Макинтош ми каза, че се посещава от дисиденти. Трябваше да бъда там всяка вечер, да сядам на една и съща маса, докато ме намерят.