Алистър Маклейн - Последната граница

Полковник Шендрьо стоеше прав до бюрото срещу мъжа, седнал зад него. Лицето му беше скрито в дълбока сянка, но двете му ръце, които държаха документите на Рейнолдс, бяха изложени на показ. Осветяваше ги ослепителната сила на настолната лампа. Това бяха ужасни ръце. Рейнолдс не бе виждал никога ръце, които поне малко да приличат на тези. Не бе и помислял, че ръцете на живо човешко същество биха могли да изглеждат толкова страшни, премазани и жестоко осакатени. Не беше ясно как човекът можеше да си служи с тях. Двата палеца бяха изкривени и безформени. Върховете на пръстите и ноктите представляваха някаква обща безформена маса. Малкият пръст и част от четирите на лявата ръка липсваха. Горната част и на двете ръце бе покрита с подутините на грозни, гълъбовосини до пурпурночервени белези от множество рани.

Рейнолдс се загледа в осакатените ръце и неволно потръпна от грозната, отблъскваща картина. Той беше виждал такива белези веднъж при един умиращ — бяха белези от приковаване. Дали това не бяха същите ръце? Но ако мъртвият е оживял, неизбежно биха ги ампутирали. Рейнолдс се чудеше как непознатият зад бюрото издържа и живее с тези свои ръце. А той не само живееш с тях, но и ги държеше открити. Рейнолдс бе обзет от внезапно неопределимо желание да зърне лицето му.

Шандор се размърда колебливо около бюрото, направи няколко крачки настрана и потъна в сянката на лампата. Ръцете се раздвижиха, оставиха документите на Рейнолдс и човекът зад бюрото заговори, гласът му беше спокоен, сдържан и почти дружелюбен:

— Сами по себе си тези документи са достатъчно интересни, майсторско постижение на фалшификаторското изкуство, но в момента това не е толкова важно. Ще бъдете ли така добър да ни кажете истинското си име? — Той спря и погледна към Шандор, който все още леко разтриваше врата си, и полита:

— Какво ти е Шандор?

— Той ме удари — започна да обяснява Шандор с тон, сякаш се извиняваше за нещо нередно, което самият той е направил. — Опитен е, знае как и къде да удари и удря здраво.

— Той е опасен човек — каза Шендрьо, — нали те предупредих?

— Да, при това е и хитър и сръчен, като дявол, успя да ме заблуди — оплака се Шандор.

— Голяма работа, че са те ударили, било е от отчаяние — каза сухо мъжът зад бюрото. — Не се оплаквай, Шандор. Ако някой очаква смъртта да го порази изненадващо, не държи сметка за последиците… Е, добре, господин Бул, няма ли най-после да кажете истинското си име?

— Вече го казах на полковник Шендрьо — отговори Рейнолдс. — Ракоши, Лайош Ракоши. Спокойно мога да измисля дузина най-различни имена, за да си спестя излишни страдания, но не бих могъл да докажа правото да нося нито едно от тях. Единственото, което съм в състояние да докажа е, че истинското ми име е Ракоши.

— Вие сте смел човек, господин Бул — мъжът зад бюрото поклати глава, — но в тази къща ще разберете скоро, че смелостта е безполезна, за да разчитате на нея. Опрете ли се на нея, ще се сринете на прах под собствената и тежест. Единствено истината ще ви е от полза. Моля, името ви.

Рейнолдс замълча преди да отговори. Той беше уплашен и в същото време озадачен. Ръцете приковаваха вниманието му, не можеше да откъсне поглед от тях, беше съзрял някаква татуировка от вътрешната страна на китката. От разстоянието, на което се намираше, му се стори, че там е нарисувана цифрата „2“, но не беше съвсем сигурен. Беше озадачен, защото имаше твърде много неясноти и уловки в онова, което ставаше. Всичко беше твърде различно от представите му за унгарската политическа полиция. За нея той бе чел и му бяха разказвали достатъчно подробности. Имаше някаква въздържаност, нещо като сдържана любезност в отношенията към него. Трудно му беше да си го обясни. Знаеше обаче, че котките обичат да си играят с мишките, преди да се нахвърлят върху тях за решителния, смъртоносен удар. Може би и към него сега прилагаха някакво изтънчено подкопаване на решителността му да издържи. Така щеше да се окаже неподготвен за жестокия удар, когато му дойдеше времето. Рейнолдс не можеше да си обясни защо страхът му постепенно бе започнал да се уталожва. Напротив, той би трябвало да расте, защото подсъзнателно разбираше какво го очаква и не можеше да не държи сметка за това.

— Ние очакваме, господин Бул.

Рейнолдс не можеше да открие и най-незначителна следа на престорено търпение в гласа.

— Аз мога да кажа само истината и вече го направих.

— Много добре тогава. Свалете си дрехите, всичките до една.