Алистър Маклейн - Последната граница

Бяха напуснали крайбрежния булевард и завили вече по дългия, широк булевард „Андраши“, с дървета от двете страни, които сега стърчаха оголени и зловещи. Булевард „Андраши“, тази улица на скъпите спомени, която минава покрай кралската опера и води до зоологическата градина и градския парк, беше неделима част от щастливите дни и нощи на удоволствия и развлечения. Някога символ на свободата и възможността на десетки хиляди хора да избягат поне за малко от всекидневните грижи, тя беше близка до сърцето на всеки унгарец. Всичко това беше минало, което едва ли щеше да се върне някога. Каквото и да се случеше, дори да настъпеха така жадуваното спокойствие, истинска свобода и увереност в утрешния ден, пак нищо нямаше да е както преди.

Засега булевардът означаваше само репресии и терор: грубо застрашително тропане по вратата посред нощ и откарване с кафявата камионетка. Означаваше затвор, лагери, голи стаи за разпити и мъчения и накрая благословена смърт, която спасява изтерзаните души. На булевард „Андраши“ беше сградата на унгарската политическа полиция.

Все още чувството на призрачна нереалност, на самота и обреченост владееше Майкъл Рейнолдс. Той знаеше къде се намира, беше наясно, че времето му изтича. Беше започнал да разбира какво имаше предвид полковник Шендрьо, когато говореше за манталитета на народа, живял толкова продължително редом с терора и смъртта. Рейнолдс знаеше, че ако някой друг беше направил пътуване като неговото, нямаше да преживява същите чувства. Равнодушно и с почти безпристрастен академичен интерес той гадаеше колко дълго би издържал на мъченията. Какви ли дяволски начини за разрушаване на човешката личност биха приложили, за да го съкрушат?

Мерцедесът забави хода си. Тежките му гуми скърцаха по замръзналата киша на улицата. Въпреки волята си да подтисне внезапно обзелото го чувство, въпреки защитната броня, която си бе изработил с годините, Рейнолдс почувства как го докосва страхът. За пръв път изпита сковаващата му прегръдка. Устата му пресъхна, сърцето му се сви, усети го как бие тревожно и силно. Някаква тежест стегна гърдите му и въпреки усилията, които полагаше, за да отхвърли неприятното усещане, стомахът му се сви от остра, режеща болка. Все пак външно се владееше, лицето му с нищо не издаваше емоциите, които го бяха обзели. Рейнолдс знаеше, че полковник Шендрьо го наблюдава непрекъснато. Беше наясно, че ако наистина е невинен гражданин на Будапеща, както твърдеше, щеше да е уплашен и следите на страха щяха да бъдат изписани върху лицето му, но той не можеше да си го позволи. Не защото бе невъзможно да му се случи. Просто имаше предвид зависимостта между израза на лицето, мисълта и състоянието на духа. За да се изрази страх, не е необходимо човек наистина да се страхува: но да не се покаже страх, когато си уплашен и се бориш отчаяно да го преодолееш, това можеше да бъде фатално… Като че ли полковник Шендрьо четеше мислите му.

— Вече не се съмнявам, господин Бул, просто съм сигурен, че знаете къде се намираме.

— Естествено — Рейнолдс се постара гласът му да прозвучи уверено, — оттук съм минавал хиляди пъти.

— Защо не сте искрен, господин Бул? Вие никога през живота си не сте минавали оттук, но започвам да се съмнявам дали и най-способният служител на Градската градоустройствена служба би могъл да начертае толкова точна карта на Будапеща, каквато вие бихте могли — каза полковник Шендрьо спокойно, с нотка на възхищение в гласа. Той спря колата и добави: — Познавате всяко място, сякаш наистина сте живели дълги години и сте дишали въздуха на този град.

— Вашето Главно управление — кимна Рейнолдс към масивната сграда на 50 ярда по-нататък от другата страна на улицата.

— Съвършено вярно, господин Бул, там е мястото, където не се съмнявам, че ще получите хистеричен припадък и ще стенете, разтреперан от ужас, както всички останали. Или няма да се предадете на страха? Може би сте напълно лишен от чувството за страх? Завидно, прекрасно качество! Не, господин Бул, признайте си, страхувате се, но сте жестоко и безмилостно трениран и съумявате да изключите външните прояви на това самоубийствено чувство. И в двата случая, драги приятелю, сте осъден. Вие сте съвършен човек. Разбира се, че не сте мръсен фашистки шпионин, както ви нарече нашият полицейски приятел, без съмнение обаче сте шпионин.

Полковникът погледна часовника си, после загледа Рейнолдс с нескриван интерес, сякаш се опитваше да прочете в душата му, и продължи: