Алистър Маклейн - Последната граница

Джобовете, имаше ли нещо в джобовете си, което би могъл да използва? Нещо подходящо и достатъчно тежко, което да запрати към главата на полковника, така че той да загуби контрол над управлението на колата и да катастрофират. Рейнолдс беше наясно, че при подобни обстоятелства самият той можеше да пострада, можеше да бъде наранен толкова тежко, колкото и полковникът. Въпреки това беше готов на такъв риск, защото щеше да има предимство — щеше да а подготвен предваритепно за удара. Знаеше, че каквито и да са последствията, в положението, в което са намираше, по-добре бе да използва и най-малкия шанс, отколкото да бездейства и да няма никакъв. Все пак знаеше точно къде полковник Шендрьо бе сложил ключето от белезниците.

Бързата преценка накара Рейнолдс да отхвърли надеждата за успех. Не разполагаше с нищо тежко в джобовете си, освен шепа форинти. А може би обувката, защо да не си събуе обувката и да не я запрати към полковника, преди той да разбере какво става… Веднага си даде сметка за безнадеждността на подобно начинание. С окованите с белезниците китки единственият начин да си достигне обувката, без това да бие на очи, беше да се пресегне надолу между краката си, като си даде вид, че нещо го притеснява, но краката му бяха здраво свързани заедно с оковите…

Тъкмо беше започнал да преценява някаква друга налудничава, отчаяна идея, която може би щеше да има някакъв шанс да успее, когато полковникът заговори. Бяха изминали около петнайсет минути, откакто напуснаха полицейската блокада. През цялото време пътуваха мълчаливо, всеки отдаден на мислите си.

— Вие сте опасен човек, господин Бул — отбеляза полковникът, — твърде много мислите, също като Касий на Шекспир, знаете го, разбира се.

Рейнолдс не отговори. Всяка дума на този човек можеше да е коварна, да е потенциална клопка.

— Най-опасния човек, когото някога съм возил в тази кола. Бих казал и най-малко отчаяния измежду тези, които от време на време седят на мястото, което заемате сега — продължи Шендрьо замислен, сякаш се опитваше да си припомни нещо за пътниците, които бе карал в колата си. — Вие знаете къде отиваме и с нищо не издавате, че сте загрижен, а би трябвало.

Рейнолдс отново запази мълчание. Планът можеше да успее, изгледите за успех, макар и не особено големи, бяха достатъчни да оправдаят риска.

— Мълчанието, най-меко казано, е признак на необщителност — отбеляза полковник Шендрьо и, без да дочака отговор, запали цигара. Клечката кибрит изхвърли през прозореца от своята страна, предварително смъкнат леко, за да се проветрява колата.

Рейнолдс продължи упорито да мълчи. Може би наистина щеше да се появи удобният случай, на който се надяваше.

— Вярвам, че се чувствате удобно и добре — продължи Шендрьо.

— Почти — отговори този път Рейнолдс с тон, който наподобяваше тона на полковника, — но бих оценил жеста да ми дадете една цигара, ако нямате нищо против.

— Разбира се, как може да помислите, че няма да ви предложа? — Шендрьо беше самата любезност и гостоприемство. — Ще намерите в жабката пред вас, отворена е, страхувам се, че няма да са по вкуса ви, неизвестна марка. Забелязал съм обаче, че хора във вашето положение не са толкова придирчиви. Една цигара, каквато и да е, изпушена в състояние на стрес, е истинска помощ.

— Благодаря ви — каза Рейнолдс и кимна към арматурното табло, — има ли запалка?

— Има, можете да я ползвате — отговори полковник Шендрьо и погледна към окованите в белезници ръце на спътника си.

Рейнолдс протегна напред едновременно и двете си ръце, притисна запалката в гнездото и и след няколко секунди я извади, беше се нажежила до червено. Опита се да запали цигарата си, но окованите му ръце не успяха да я задържат и запалката падна на пода. Рейнолдс се помъчи да се наведе да я вземе, но веригата го спря и пръстите му останаха протегнати на не повече от инч от земята, без да могат да я достигнат и докоснат. Отказа се от намерението си и изруга тихо.

Полковник Шендрьо се засмя развеселен. Рейнолдс се изправи бавно и го погледна. Никаква злоба или каквото и да е лошо чувство върху лицето на полковника, четеше се само някаква смес от забава и възхищение. Може би възхищението преобладаваше.

— Много, много умно, господин Бул, прав бях като казах преди малко, че сте опасен човек. Сега вече съм напълно убеден в това. — Полковникът смукна дълбоко цигарен дим. — Изправени сме пред избора на три възможни линии на действие, какво ще кажете, така ли е? Със сигурност мога да кажа, че нито една от тях няма да привлече вниманието ми, но последиците могат да бъдат… хм…