Алистър Маклейн - Устата на гроба

Не виждах никакви външни белези на насилие, но след като допуснах, че ще е твърде голямо съвпадение, ако приема, че е починал от естествена смърт, докато се е подготвял да брани живота си с колт в ръка, го огледах по-внимателно. Опитах се да го изправя, но той не помръдна. Отново опитах и чух звук от раздиране на плат, тялото внезапно се изправи и падна върху масата, а дясната ръка тромаво се извъртя нагоре и насочи с обвиняващ жест колта към небето.

Сега вече разбрах как е умрял и защо не е паднал напред. Беше убит с оръжие, което стърчеше от гръбначния му стълб, забито някъде между шестия и седмия прешлен, не бях съвсем сигурен, а дръжката на това оръжие се беше закачила в джоба на якето и задържаше тялото му.

Естеството на работата ми ме е сблъсквало с доста хора, умрели от най-различни неестествени причини, но сега за първи път виждах човек, убит с длето. Най-обикновено едносантиметрово длето за дърворезба, освен дето върху дървената му дръжка беше нахлузена гумена ръкохватка от велосипедно кормило, от тези, по които не остават отпечатъци. Острието на длетото беше хлътнало в тялото поне десет сантиметра, и дори, ако допуснем, че е било остро като бръснач, ставаше ясно, че такъв удар може да бъде нанесен само от човек, чиято сила е равна на жестокостта му. Направих опит да измъкна длетото, но не успях. При ножовете това се случва често — кости или хрущяли, прорязани от остър инструмент, захващат здраво острието, когато някой се опитва да го извади. Не опитах пак. Вероятно и самият убиец безуспешно се беше опитвал да го измъкне. Никой не си изоставя удобните оръжия току-така. А може някой да го е прекъснал. Или пък разполага с достатъчно такива едносантиметрови длета и спокойно може да се лиши от едно, зарязвайки го в нечий гръб.

Както и да е, на мен то не ми трябваше. Аз си имах свое — макар и не длето, а нож. Извадих го от пластмасовия калъф, зашит в хастара на сакото ми, точно зад врата. Не беше кой знае какво — десетсантиметрова дръжка и осемсантиметрово, заточено и от двете страни острие, но пък това невзрачно острие можеше само с лек замах да среже петсантиметрово корабно въже, а пък върхът му беше като скалпел. Огледах го внимателно и после погледнах към вътрешната врата, онази зад бюрото, която водеше към каютата за спане на радиста. От вътрешния джоб на сакото извадих писалката-фенерче, отидох до външната врата, изгасих главното осветление, изгасих и настолната лампа и зачаках.

Не съм сигурен колко точно стоях така. Може би две минути, та може и пет. Не знаех и защо чакам. Бях си казал, че ще чакам, докато очите ми привикнат към почти пълния мрак в кабината, но знаех, че не това ме тревожи. Може би очаквах шум, потаен шепот или пък нещо да се случи, а може би ме беше страх да прекрача прага на онази вътрешна врата. За себе си ли се боях? Знам ли, казва ли ти някой? Може и да ме беше страх от това, което бих намерил зад вратата. Прехвърлих ножа в лявата си ръка — не съм левичар, но в някои неща съм еднакво сръчен и с двете ръце и бавно сключих пръсти около дръжката на вратата.

Отварянето на пролуката от трийсет сантиметра, колкото да се промъкна, ми отне цели двайсет секунди. Проклетите панти проскърцаха точно на последния сантиметър. Звукът беше съвсем слаб и при нормални обстоятелства не би се чул и на два метра. Само че сега, с тези опънати като струна нерви, оръдие да бе гръмнало в ухото ми щеше да прозвучи по-тихо. Вкамених се като надгробен паметник и замръзнах по-неподвижен и от мъртвеца до себе си. Чувах ускоряващото се бумтене на сърцето си и се молех Богу проклетата врата да не изскърца пак.

Ако вътре имаше някой, готов да ме заслепи с електрическо фенерче и да ме застреля, да ме намушка с нож или да ме поиздяла с длето, то той явно не бързаше. Подадох малко кислород на дробовете си, промъкнах се безшумно през пролуката и се лепнах до стената като изпънах встрани дясната си ръка с фенерчето. В случай, че неверниците решат да стрелят по някой, който ги заслепява с фенерче, те обикновено се целят около фенерчето, тъй като непредпазливите по навик го държат пред себе си. Това го бях разбрал още преди много години от един колега, на когото тъкмо му бяха извадили куршум от левия дроб поради подобна непредпазливост, и знаех, че е много неразумно нещо. Така че задържах фенерчето на максимално разстояние от тялото си, вдигнах лявата ръка с ножа в готовност за удар и отчаяно се надявах, че реакциите на евентуалния обитател на каютата ще бъдат по-бавни от моите. После натиснах бутона.