Алистър Маклейн: Нощна стража

— Ей, вие! Един момент!

Гласът го закова на място. За част от секундата му хрумна безумната идея да побегне, но му беше ясно, че с неговото тегло няма да стигне далеч и ще го настигнат. Разбира се, ако не го застрелят на място. Познаваше методите на ЦРУ твърде добре. Обърна се — много бавно, с много страх.

Младежът беше на около двадесет и пет години, с къдрава черна коса и дружелюбно лице. Беше наклонил глава леко встрани и съсредоточено изучаваше Холдън.

— Пребледнял сте като призрак.

— Кой сте вие? — на пресекулки попита Холдън.

— Шофьор на такси. Помислих си, че може би ще искате да ви закарам — мъжът се усмихваше. — Защо, кой помислихте, че съм?

— Никой.

Холдън изтри с опакото на дланта си избилата по челото му пот.

— Просто ме стреснахте, това е всичко.

— Съжалявам. Е, искате ли такси, или не?

— Разбира се.

Мъжът взе куфара на Холдън и го поведе към редицата спрели таксита.

— Къде да ви закарам?

— Има ли „Холидей ин“ в този град?

— Естествено — отвърна шофьорът и сложи куфара му в багажника на таксито. — Да взема ли и куфарчето ви тук?

— Не, то ще остане при мен — отговори рязко Холдън и се качи в колата. Седна на задната седалка, затвори вратата и постави куфарчето на коленете си.

Таксито потегли, а Холдън взе броя на „Таймс“, който лежеше на седалката до него. На първа страница имаше голяма черно-бяла фотография — „Нощна стража“ на Рембранд, а заглавието беше „СЪКРОВИЩЕ НА ИЗКУСТВОТО ЗАПОЧВА ИСТОРИЧЕСКА ОБИКОЛКА“. Въпреки че не се интересуваше от изкуство, той прегледа първите няколко абзаца, за да види за какво става дума. На следващата сутрин „Райксмузеум“ щеше да бъде обграден с кордон; щеше да бъде осигурена най-силната охрана в историята на Амстердам, тъй като от музея щяха да изнесат безценната картина „Нощна стража“ за първия етап на обиколката й в пет страни. Сред галериите домакини се споменаваше и „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“ в Ню Йорк — не че той самият би се редил на опашка, за да гледа някаква си стара картина. Захвърли вестника и насочи вниманието си към куфарчето. Този, който му бе изпратил парите, определено имаше чувство за хумор — комбинацията бе съставена от числата на рождения му ден. Той се усмихна, докато набираше шифъра; това наистина бе като рожден ден. С подарък двадесет и пет хиляди долара в брой. Необлагаеми с данъци. Изпита докрай удоволствието от този миг и после бавно отвори капака. Видя грижливо подредените в куфарчето пластични експлозиви секунди преди детонацията.

Таксито, току-що оставило зад себе си Кралския дворец, се разлетя на парчета. Горящи отломки нажежен и изкривен метал се пръснаха на всички страни — смъртоносни снаряди, които пронизваха всичко й всеки по пътя си. Бе като слизане в ада.

При експлозията загинаха петима души, сред които и едно бебе на седем месеца. В повечето вестници се коментираше възможността взривът да е дело на терористи; всички обаче бяха единодушни в апела си към правителството да направи всичко възможно, за да бъдат открити виновниците за случилото се.

Охраната на „Райксмузеум“ бе все така силна, въпреки че зяпачите, дошли да видят как картината ще бъде натоварена на брониран фургон за краткия й път до летище „Схипсхол“, бяха значително по-малко от очакваното. Картината трябваше да отлети за Виена, откъдето започваше своята историческа обиколка; кулминацията на пътуването предстоеше след четири месеца — при пристигането й в последната от петте участващи галерии, „Метрополитьн Мюзиъм ъв Арт“ в Ню Йорк.

Луи Арман беше дребен елегантен мъж малко над петдесетте, с вълниста черна коса и малки мустачки, изписани сякаш с молив за вежди. Примамен да напусне Лувъра преди седем години, сега той бе главният експерт на „Метрополитън Мюзиъм“ по холандско изкуство от XVII век.