Алистър Маклейн: Нощна стража

Като забоде червен карамфил на ревера на раи-раното си сако и махна една въображаема прашинка от ръкава си, той прекоси голямото преддверие и излезе на стълбите пред главния вход на музея. Силният дъжд от предишната нощ бе преминал, но продължаваше упорито и досадно да ръми и тълпата зяпачи, проточила се по Пето авеню, бе потърсила подслон под море от разноцветни чадъри. Какво се надяваха да видят? Нямаше да позволи пристигането на картината от летището да се превърне в някакво зрелище, както става със спортните трофеи.

— Като ги гледа, човек би помислил, че идва президентът — чу Арман да казва един служител от галерията на свой колега.

Французинът хвърли към двамата недоволен поглед:

— Само че незаменими президенти няма.

— А, Луи. Добро утро. Добре че успях да дойда навреме.

„А би трябвало да си пръв тук тази сутрин“, помисли с раздразнение Арман и се обърна към директора на музея доктор Джералд Станхолм, който бе твърде общителен човек. Усмихна му се едва-едва и погледна часовника си.

— Картината трябва да пристигне всеки момент.

— Сигурно си развълнуван.

— Да, сър. Изключителен ден за Мет.

— А също изключителна седмица, надявам се.

От финансова гледна точка никоя друга изложба през годината няма да донесе такава печалба.

От финансова гледна точка?! Арман винаги бе смятал Станхолм за еснаф. Това само го доказваше. Как можеше този човек да мисли за „Нощна стража“ като за източник на приходи? Ако зависеше от Арман, никой нямаше да плаща, за да види картината. И най-високата входна такса изглеждаше направо жалка пред красотата и великолепието на това безценно произведение на изкуството.

Тълпата откъм южната фасада на музея внезапно се раздвижи и всички погледи се насочиха нататък — задаваше се патрулната кола, следвана от един брониран фургон. Колата не спря и шофьорът й махна за довиждане към фургона, преди за отмине нагоре по 83-а Източна улица. Фотографите заеха позиция, щом бронираният фургон спря пред музея. Човекът от охраната на предната седалка слезе и внимателно огледа наоколо. Бе облечен в черно и държеше палка в ръка, а от кобура на колана му се подаваше един „Смит енд Уесън“ 357. Той изчака охраната на музея да направи жива верига пред хората от двете страни на стълбите, после вдигна стъклото на шлема си, извади връзка ключове от джоба си и като заобиколи фургона, отключи вратите. Отвътре изскочиха още двама души от охраната и застанаха от двете страни на фургона. Те също бяха в униформа и държаха пред гърдите си автоматични пушки М16.

Станхолм слезе по стълбите, като очевидно му доставяше удоволствие да бъде в центъра на вниманието на фотографите. Обърна се и махна на Арман, който едва успяваше да скрие презрението си, да го последва. Той неохотно застана до Станхолм пред бронирания фургон. Цялата работа бързо започваше да се превръща в цирк и Станхолм отлично се справяше с ролята си.

— Луи, усмихни се на операторите — каза той непринудено.

Арман се подчини, като искрено се надяваше усмивката му да не прилича на гримаса.

От задната част на фургона слезе червендалест мъж с приятна руса коса. Минаваше четиридесетте и бе облечен в светлосин костюм с жилетка. Изтупа дрехите си и се приближи към тях, очите му шареха между двамата.

— Доктор Станхолм? — попита неуверено той със силен холандски акцент.

— Приятно ми е, Джералд Станхолм. Вие трябва да сте ван Ден.

— Да, Милс ван Ден, уредник в „Райксмузеум“ — отвърна мъжът и протегна ръка.

Станхолм го представи на Арман и двамата си стиснаха ръка.

— Тинус де Джонг ме помоли да ви предам сърдечните му поздрави.

— Тинус? Mon Dieu! Не съм чувал за него от години. Още ли е експерт по изкуството на XVII век в „Райксмузеум“?

— Догодина ще се пенсионира — отговори ван Ден.

— Ще имате време да си поговорите по-късно. Нека първо внесем картината — каза Станхолм и заобиколи фургона отзад.

Ван Ден учудено се оглеждаше.

— Никога не съм предполагал, че една картина може да вдигне толкова шум. Като че сме на карнавал.

— Това е Америка, какво друго очаквате? — в гласа на Арман прозвуча открита неприязън.

Присъединиха се към Станхолм, който гледаше как четирима специално избрани за целта работници от обслужващия персонал на музея освобождават картината от ремъците, придържащи я към стената в дъното на фургона. След като увиха непромокаемата рамка с още два пласта найлон — предпазна мярка срещу дъжда, и ги стегнаха здраво, работниците най-сетне свалиха картината от фургона. Фотографите веднага ги затрупаха с наставления в каква точно поза да застанат — искаха да снимат рамката пред фургона, и апаратите им бясно засвяткаха. Четиримата мъже смутено се спогледаха, объркани от многобройните викове.