Алистър Маклейн - Нощна стража

— „Стрелческата гилдия на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилем ван Руйтенбурк“ е поръчана през декември 1640 година от богатия и амбициозен Кок от името на „Кловенирсдолен“, мускетарска дружина от улицата, на която живеел и самият Рембранд. Той завършил картината през юни 1642 година — същия месец, когато любимата му Саския, за която бил женен от осем години, починала. Тогава той бил на тридесет и седем години. Картината представя Кок и ван Руйтенбурк на преден план, залети от лъчите на някакво блестящо сияние, макар че не става ясно откъде идва светлината. Заобиколени са от останалите мъже, въоръжени с пики и мускети; те тъкмо излизат от потъналата в сянка масивна арка зад гърба им и се готвят да тръгнат напред.

Арман смяташе, че умелото използване на светлината и мрака, с които Рембранд си бе послужил, за да създаде усещане за движение, превръща картината в едно от най-красивите произведения на бароковата светлосянка, съществували някога. Единствената й слабост, която той признаваше с нежелание, бе образът на момичето в бели дрехи, застанало от лявата страна на Кок. Като се изключи символичното значение на емблемата на Кловенирс във формата на клещи, която висеше от талията на момичето, то изглеждаше съвсем не на място сред въоръжените мускетари. И все пак това с нищо не намаляваше величието на картината. Арман я беше виждал най-малко десет пъти в „Райксмузеум“ и всеки път го поразяваше чувството на нескрита гордост и достойнство, което се излъчваше от групата — като се започне от високия и красив знаменосец, високо вдигнал пред себе си флага в зелено и златно, и се стигне до дребния барабанчик с изсечено лице, който се подаваше в десния край на картината. По лицата на всички се четеше пълна увереност в себе си.

Погледът му се задържа върху барабанчика. Нещо неуловимо някъде дълбоко в съзнанието му не го оставяше на мира, но не можеше да разбере какво точно. Очите му се насочиха към кафявия мелез в краката на барабанчика, носле се плъзнаха нагоре към жестикулиращата фигура отзад, но нещо неудържимо ги теглеше назад към барабанчика. Изведнъж се сети. Нещо не бе наред, но не с барабанчика, а с барабана. Доколкото си спомняше, точката в средата на барабана бе черна. На картината точката бе червена.

Ван Ден забеляза изписалото се на лицето му недоумение, но когато отвори уста да каже нещо, Арман му направи знак да мълчи и продължи да се взира в точката. В мислите му се прокрадна съмнение в знанията му, а това рядко му се случваше. Нима се бе лъгал през всичките тези години? Нима само си бе представял, че точката е черна?

— Какво има? — попита ван Ден, обезпокоен от проточилото се мълчание.

— Обърнете се — рязко каза Арман.

— Какво?

— Обърнете се с гръб към картината.

Ван Ден сви рамене, но се подчини.

— Сега ми кажете какъв цвят е точката на барабана.

— Вижте…

— Попитах ви какъв цвят е точката на барабана — остро го прекъсна Арман.

— Мисля, че е черна — отвърна ван Ден. Колебанието му не убягна на Арман.

— Не е ли странно как хората приемат някои неща за даденост? Аз например съм израснал на брега на морето. През първите десет години от живота ми за мен то бе просто факт. Така става и когато човек работи сред големи шедьоври на изкуството — започва да ги възприема като даденост. За някои това може би е светотатство.

Арман откри книгата, която му трябваше, взе я от лавицата, провери нещо в указателя и отвори на съответната страница.

— Аз също мислех, че е черна. И двамата сме прави — той посочи репродукцията в книгата. — Но на вашата картина точката на барабана не е черна. Червена е.

— Това не е червено — каза ван Ден, след като внимателно разгледа точката от различни ъгли.

— Пурпурночервено. Или виненочервено. Но не е черно.

За пръв път по лицето на ван Ден мина сянката на мрачно предчувствие и той взе книгата от масата. Съсредоточено проучи репродукцията и се обърна, за да я сравни с картината. През това време Арман бе намерил още три цветни копия. Нямаше грешка — навсякъде точката на барабана бе черна.

— Трябва да има някакво логическо обяснение — сега вече ван Ден не криеше отчаянието в гласа си. — Може би светлината?

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше две кафета. Остави ги на масата и излезе.

— Ако беше от светлината, щяха да се променят и други неща. Дрехите на Кок например. На репродукциите те са черни. Черни са и на картината. Не, не е светлината.