Алистър Маклейн - Нощна стража

Приятелите на Сабрина Карвър се хранеха в „Четирите годишни времена“, „Лутеция“ и „Париоли Романисимо“, пиеха „Болинджър РД“, „Рьодерер Кристал“ и „Татинджър“, купуваха дрехите си от „Бутик Валентино“, Халстън и Симс и носеха последните модели на Картие, Фиоручи и Клайн. С една дума, минаваха за каймака на това бляскаво братство, нюйоркския елит.

Никой от тях обаче не знаеше за нейния двойнствен живот. Всички смятаха, че работи като преводачка в ООН, а това бе чудесно прикритие. Знаеше се, че баща й е бил посланик и че е прекарала детството си във Вашингтон, Монреал и Лондон, преди да постъпи в колежа „Уелъсли“ и да се дипломира със специалност романски езици. Не бе тайна и това, че — след като бе защитила аспирантура в Сорбоната, бе станала една от най-популярните и най-търсени дебютантки в Европа. Но никой не знаеше, че след завръщането си в Щатите, главно под влияние на баща си, бе започнала да работи за ФБР и бе проявила изключителен талант. Нарастващото негодувание на колегите й обаче, които смятаха, че успехът й се дължи на името на баща й, най-накрая я бе принудило да напусне бюрото. Само две седмици по-късно бе започнала работа в ЮНАКО и вече втора година си оставаше най-младият оперативен работник в организацията. Бе на двадесет и осем години.

Сабрина паркира своя „Мерцедес-Бенц“ 500 SEC с цвят на шампанско в края на дървения кей, извади един „Берета“ 92 от жабката, слезе от колата и вдигна очи към небето. Тъмните и мрачни дъждовни облаци, надвиснали заплашително над града преди половин час, когато излизаше от къщи, сега се носеха далеч над Атлантическия океан и оставяха зад себе си по-голямата част на Бруклин залята от ярка слънчева светлина. Бе облечена със сив памучен блузон, развлечени джинси и маратонки и вече започваше да усеща горещината. Непретенциозните дрехи не позволяваха да се види изящната й фигура, на която би могъл да завиди и някой елф, но затова пък лекият грим само подчертаваше класическата красота на лицето й. Бе хванала на опашка златисторусата си коса, дълга до раменете и облагородена с кестеняви оттенъци в салона на Кристин Валми на Пето авеню, и я бе скрила под едно бейзболно кепе на лосанджелиските „Доджърс“. Сложи си слънчевите очила и внимателно се огледа наоколо.

На тридесет метра вляво от нея имаше някакъв изрисуван с графити склад. Прозорците му отдавна бяха счупени, а покривът от гофрирана ламарина бе изпъстрен с големи петна потъмняла ръжда. Точно срещу склада стоеше на котва един риболовен кораб, дълъг четиридесет и пет фута. Явно не бе употребяван от години, тъй като също бе целият покрит с ръжда. Сабрина трябваше да вземе от кораба черен кожен портфейл с документи. Знаеше, че ще си има работа с трима въоръжени мъже, чиято задача бе съвсем проста — да й попречат. Можеха да се крият навсякъде.

Започна да обмисля първия си ход. Поне един държеше на прицел риболовния кораб, може би от най-горния прозорец на склада, а това автоматично изключваше възможността да стигне до кораба по кея. Замисли се дали да не опита с плуване, но щеше да бъде чудесна мишена, ако я забележеха във водата. Оставаше само пътят от задната страна на склада, но дали и там не се криеше някой? Имаше само един начин да разбере.

Тя изскочи от прикритието на мерцедеса, тичешком стигна до склада и се притисна до голата тухлена стена. Бе извадила късмет — от тази страна нямаше нито един прозорец, така че никой не можеше да я види. Тя предпазливо надникна иззад ъгъла. Изглеждаше пусто. На стената, точно между прозореца и вратата, видя метална стълба. Хрумна й нещо. Изтича край прозореца, без да се крие, и бързо изкачи първите десетина стъпала. После спря и изчака. Нищо. Тъкмо когато вече мислеше, че не са се хванали на въдицата, от прозореца колебливо се подаде дулото на един колт. Бе възбудила любопитството им. След малко се показа и ръката, която държеше револвера, но въпреки че бе изключително добър стрелец, Сабрина изчака — искаше човекът да се наведе още малко през прозореца. Пистолетът изчезна също така внезапно, както се бе появил. Тя тихо изруга, ядосана на себе си, но сега поне знаеше, че в склада са двама. Другият пазеше риболовния кораб и кея може би с далекобойна пушка.

Прибра своя „Берета“ в кобура на кръста си и се качи догоре. Прехвърли се на покрива, като внимаваше да не вдига никакъв шум. Логиката й казваше, че всеки склад има амбразура на покрива. Този не бе изключение. Покривът под краката й бе устойчив и тя се придвижи предпазливо по четиридесет и пет градусовия наклон към прозорчето. То също бе разбито и ослепителната слънчева светлина й даваше прекрасна възможност да огледа вътрешността на склада. Изведнъж го видя — стоеше с оръжие в ръка на тясната платформа до горния прозорец с изглед към кея. Сега обаче не гледаше навън, очите му шареха между двете врати — бе изпълнен с напрежение и очакване. Видя я в последния момент, но когато насочи нагоре своя снайпер „Маузер СП“ 66, слънцето блесна право в очите му. Сабрина го простреля два пъти в сърцето. Първият. Оставаха още двама.