Алистър Маклейн - Нощна стража

Веднъж годишно всеки оперативен работник трябваше да мине най-трудния от всички тестове — да премери силите си с колеги от друг ударен отряд. Той — или тя — получаваше задачата си само час по-рано, докато групата разполагаше със седемдесет и два часа, за да организира защитата си. Операцията контролираше някой старши инспектор от Изпитателния център, който знаеше точното местоположение на всички капани, жици и други препятствия. Ако сътрудникът докоснеше някое от съоръженията при изпълнение на задачата си, алармената система се задействаше и това слагаше край на теста. Успешното му преминаване бе по-скоро въпрос на чест, отколкото нещо друго, но поради това малцина можеха да се похвалят, че са издържали теста докрай. Сабрина не само бе спечелила срещу Седми ударен отряд, но и го бе направила за рекордно кратко време. На устните й играеше доволна усмивка, когато джипът се изравни с мерцедеса й и спря.

Майор Невил Смайли, който слезе от задната седалка, не се усмихваше. Сабрина изобщо не си спомняше да го е виждала някога усмихнат. Той бе кисел плешив англичанин, отличил се като служител на САС в Корея, Кения, Малайзия, Оман и Северна Ирландия. От основаването на ЮНАКО през 1980 година заемаше поста директор на Изпитателния център. Никой не го харесваше особено, но всички го уважаваха и се вслушваха в забележките му, благодарение на които мнозина бяха спасили живота си.

Смайли бе наблюдавал на монитор действията на Сабрина от един фургон зад склада с помощта на скрита камера. Преди да се приближи към нея, той прегледа записките си от няколко прихванати с кламер листа.

— Предайте патроните си на Ричардс — каза той и кимна към шофьора си.

Патроните съдържаха капсули с флуоресцентна жълта боя и се произвеждаха специално за личното оръжие на оперативните работници и за другите използвани в такива случаи оръжия, за да бъде инсценировката възможно най-близка до действителността. Сабрина подаде двата пълнителя на Ричардс и обърна глава към двамата мъже, които идваха към тях. Следите от боята ясно личаха по дрехите им. Ричардс взе и техните пълнители.

Смайли погледна техника, който сваляше видеокамерата от поставката й до вратата на склада, после се обърна отново към Сабрина.

— Ако бяхме на олимпийско състезание по петобой, мис Карвър, аз пръв щях да ви поздравя за рекордно бързото представяне. Но не сме на състезание. Бих предпочел да бъдете два пъти по-бавна, но много по-методична в подхода си към задачата. Очевидно нищо не сте научила от последния път. Цитирам: „Оперативната сътрудничка проявява признаци на импулсивност и прекалено голяма самоувереност.“ Тези признаци бяха налице и днес.

— Ще се постарая да запомня думите ви, сър.

— Надявам се. За ваше добро е. През някой от следващите дни ще прегледаме заедно видеозаписа. Това се отнася и за Седми отряд, мистър Суейн. Очевидно трябва да се постегнете в някои отношения.

Сабрина отключи вратата на мерцедеса и влезе вътре.

— Бих казал, че си мъртва — рече с видимо задоволство Суейн.

Тя видя тънката нишка, която бе прекъснала с отварянето на вратата, и се тръшна на седалката, проклинайки и Суейн, и себе си. Но повече себе си.

Смайли записа нещо и приклекна до мерцедеса, пръстите му си играеха с жичката.

— Теоретично погледнато, това нещо тук е свързано с пет килограма експлозивни вещества. Защо не се сетихте да проверите? Импулсивност? Излишна самоувереност?

— Просто глупост — отвърна тя.

— Не мисля — каза Смайли и се изправи. — Впрочем видях един от колегите ви на Четвърто стрелбище, когато напусках Изпитателния център.

— Кого? Майк или Си. У.?

— Уитлок — Смайли погледна пак жичката, поклати глава и се отдалечи към джипа.

Сабрина хлопна вратата и запали двигателя. Докато бързо оставяше кея зад гърба си, си мислеше за Си. У. Уитлок. Той бе един от малкото й истински приятели, макар че винаги се срещаха само по работа. Не се сещаше за по-подходящ човек, с когото да обсъди своята очевидна глупост. Или пък бе прекалена самоувереност?

След четвъртия изстрел Си. У. Уитлок свали снайпера „Хеклер и Кох“ ПСГ-1 и взе от пейката пред себе си пластмасовата чашка с изстинало кафе. Нямаше защо да поглежда през телескопа, за да види, че не е улучил. Днес стреляше направо отвратително. Просто не можеше да се съсредоточи. Вдигна своя „Броунинг“ МК 2 — това бе любимото му оръжие, и започна бавно да го върти в ръцете си.

Той бе четиридесет и четиригодишен кениец със светлокафяв тен и остри черти, смекчени от изискани мустачки и очила, които носеше, за да предпазва прекалено чувствителните си към светлината очи. Бе прекарал младините си в Англия и бе завършил Оксфорд с почетна степен бакалавър по хуманитарните науки, но после се бе върнал в родината си и бе постъпил в разузнаването. След десетгодишна служба в Кения се бе прехвърлил в ЮНАКО. Три години след пристигането си в Ню Йорк се бе оженил за Кармен Родригес, преуспяваща детска лекарка, която работеше в Харлем. Първоначално тя бе негова опора в секретната му и изпълнена с рискове работа, но с течение на времето все повече се тревожеше за неговата безопасност. Напоследък непрекъснато му натякваше да напусне ЮНАКО и с нейните спестявания да основе малка фирма за охрана; според него Кармен се държеше детински и вече минаваше всякакви граници. Бе стигнала дори дотам да му намери подходящо място за кантора. Той неизменно отговаряше, че му остават още само четири години (оперативните работници в ЮНАКО се пенсионираха на четиридесет и осем) и че след това почти сигурно ще получи назначение като началник отдел в някоя част на света. Най-силните му аргументи не й правеха никакво впечатление. Мислела му само доброто. Не, отговаряше той, ако било така, щяла поне да се опита да разбере защо не може да предаде ЮНАКО и особено колегите си от Трети ударен отряд. Нито той, нито тя обаче искаха да правят отстъпки и изпитанието пред брака им ставаше все по-сериозно.