Алистър Маклейн - Нощна стража

— Така ли? — промърмори Греъм, загледан в паважа. Мислите му бяха другаде. — Видял си, нали?

— Кое?

— Как са отвлекли Кари и Майки.

— Не отваряйте стари рани, мистър Греъм.

— Изобщо не са зараствали, Бен — той вдигна ръка и махна наоколо. — Къде точно бяха застанали?

— Нека не…

— Отговори ми! — рязко го прекъсна Греъм.

— Точно пред мястото, където седим сега. Стана толкова бързо. Мисис Греъм изваждаше покупките от стария си малък форд, а Майк риташе топката си долу на стената в края на стълбището. Спомням си как тя му се караше: „Бен ще трябва да бърше стената, ако оставиш следи.“ После черният мерцедес спря до форда, двама мъже я грабнаха отзад и я напъхаха на задната седалка. Третият се опита да хване Майк. Трябва да се гордеете с него, мистър Греъм. Изплъзна се на онзи кучи син като истински преден защитник. Тя му извика… — гласът на Бен заглъхна и той поклати глава. Споменът явно бе мъчителен за него.

— Продължавай — пресипнало проговори Греъм, сдържайки дъха си.

— Това не е…

— Продължавай, Бен. Моля те.

— Тя извика: „Бягай, Майк, бягай!“ Вече бях излязъл навън, но заради проклетия си артрит не можех нищо да направя. Тогава тя ме видя и започна да вика: „Помогни на Майк, Бен, моля те, помогни му!“ Това бяха последните думи… които ми каза. Бях толкова безпомощен. После край главата ми профуча куршум и когато се изправих, мерцедесът вече бе изчезнал. Няма да забравя думите й, докато съм жив. Предадох я, когато имаше най-голяма нужда от мен.

— Не ти си я предал, Бен. Аз я предадох. Потънаха в мълчание, всеки пленник в затвора на собствената си вина.

— Още ли живеете в Ню Йорк? — попита Бен.

— Във Върмънт. Имам малка квартира на ъгъла на „Лейк Шамплен“, близо до Бърлингтън.

От колана на Греъм внезапно се разнесе пиукане и той бързо изключи някакво копче.

— Какво беше това?

— Служба — отвърна Греъм. — Къде е най-близкият телефон?

— Можете да позвъните от стаичката ми.

— Благодаря все пак, но предпочитам да използвам обществен телефон.

— Има един в края на улицата.

— Добро утро, Бен — каза една възрастна жена, застанала в края на стълбите.

— Добро утро, мисис Калмиери — отговори Бен и се изправи, за да вземе от нея пакета с покупките.

— Живеехте тук по-рано, нали? — погледна тя към Греъм.

— Не — усмихна се той насила. — Не съм тукашен и не познавам града. Изглежда, съм се изгубил и помолих портиера ви да ме упъти.

— Много приличате на милия мистър Греъм, който едно време живееше тук. Жена му и сина му ги убиха терористи. Такова чудесно семейство… Какъв ужас!

— Хайде, мисис Калмиери — каза Бен и й подаде ръка.

Когато се обърна, видя, че Греъм си е тръгнал.

— Помниш ли семейство Греъм, Бен?

— Никога няма да ги забравя — промълви той. Бавно се качиха по стълбите и влязоха във фоайето.

Сара Томас бе деветнадесетгодишна, когато взе участие в конкурса „Мис Орегон“ — по-скоро само за да опита, отколкото нещо друго. За свое най-голямо учудване спечели и веднага бе нападната от агенти и търсачи на скрити таланти, които й предсказваха голямо бъдеще на екрана. Тя обаче достатъчно се бе наслушала на истории за бъдещи звезди, които работеха като сервитьорки и миеха чинии в долнопробни закусвални, а големият им час така и не идваше. Затова реши да не залага бъдещето си на Холивуд и се записа в школа за секретарки.

Оттогава бяха минали дванадесет години. Не бе загубила нищо от красотата си, но сега русата й коса бе късо подстригана, а предизвикателните тесни джинси и тенис фланелки отдавна бяха отстъпили пред елегантните костюми на Армани и Шанел и блузите с монограм „Пучи“. От четири години работеше като секретарка в една оскъдно обзаведена кантора на двадесет и втория етаж в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Хартията, която използваше за писане, не носеше щемпел, а името „Люълин и Лий“, с което отговаряше на всяко позвъняване на някой от четирите черни телефона на бюрото й, бе фиктивно. На практика делегатите в ООН, които знаеха какво всъщност се намира зад тази врата без табелка, се брояха на пръсти.

Нейната стая бе преддверие към главната квартира на ЮНАКО. На стената срещу вратата, цялата покрита с ламперия от тиково дърво, имаше две незабележими плъзгащи се врати, които се задействаха с миниатюрни звукови предаватели. Лявата бе към частния кабинет на директора. Дясната водеше към командния център на ЮНАКО.