Алистър Маклейн - Нощна стража

— Това е лудост — отвърна Уитлок.

— Това е Белият дом — каза Греъм. — Рулетката там е спряла за последен път в деня, когато Труман е напуснал кабинета си. Оттогава все се върти.

— С какво разполагаме? — попита Сабрина.

— С твърде малко — каза Колхински, за пръв път включвайки се в разговора. — Един объркан уредник от „Райксмузеум“ и видеозапис от изнасянето на картината, който се пази за нас под ключ в Амстердам. Както каза полковникът, смяната може да е станала в която и да е от шестте страни. Точно това трябва да разберем.

— Все едно да търсиш игла в копа сено — каза Сабрина.

— Ако търсиш достатъчно дълго и упорито, рано или късно ще я намериш — отвърна й Колхински. — Задачата е зелен код, разполагаме с неограничено време.

— Който и да стои зад кражбата, ще укрие картината на сигурно място в частната си галерия и ще бъде в безопасност — добави Филпот и се наведе напред, лицето му помръкна. — Ще поддържате връзка със Сергей, аз имам друга работа. Червен код.

Той накратко им обясни положението в Либия.

— Кого ще пратите, сър? — попита Сабрина.

— Втори отряд.

— Марти!?

Филпот кимна.

— Мартин и ти, Си. У., сте най-опитните оперативни работници в ЮНАКО. А за този случай ми трябват хора с голям опит.

— Ние отговаряме на това изискване. Бихме могли да се справим — каза Греъм, като погледна първо Сабрина, а после Уитлок.

— Не се съмнявам, Майк, но не пращам хората си там, за да стрелят. Ситуацията е изключително деликатна, така че имам нужда от дипломат, а не от стенобойна машина. Работата е за Мартин и неговата група.

— А не за нас — довърши мисълта му Греъм.

— Не за теб — отвърна Филпот и леко се усмихна. — Струваше си да опиташ, Майк, но се страхувам, че ще трябва да се задоволиш с картината.

— Откъде започваме? — попита Сабрина и се изправи.

— От „Метрополитън Мюзиъм“. Очакват ни — каза Колхински.

Филпот задейства предавателя на бюрото си, за да отвори плъзгащата се врата, и каза:

— Желая ви успех. Извинявай, Си. У., може ли за минута?

Уитлок изчака другите да излязат и се приближи до бюрото.

— Някакъв проблем ли има, сър?

— Ти ще кажеш. Носят се слухове, че напоследък се държиш доста странно.

За миг Уитлок се изкуши да излее душата си пред него. Не си бяха чужди. Познаваха се още от Оксфорд, когато Филпот го вербува за военното разузнаване. Той обаче остави мига да отлети — просто не можеше да обсъжда личния си живот с друг човек. Сам щеше да се справи с проблемите си, трябваше му малко време.

— Така ли? Но при мен всичко е наред, сър. Бях на преглед миналата седмица и лекарят каза, че съм в отлична форма.

— Да, видях рапорта. Но разбираш какво имам предвид.

— Всичко е наред, сър. Наистина. Чувствам се малко изморен напоследък, това е всичко.

— Е добре, знаеш, че вратата ми е винаги отворена за теб, ако има нещо.

— Благодаря ви, сър. Дълбоко ценя това. Филпот замислено го проследи с поглед, докато напускаше кабинета му. После затвори вратата. Безпокойството му за душевното състояние на Уитлок изчезна почти веднага щом насочи вниманието си към предстоящата операция в Либия, означена с червен код.

Станхолм се приближи до прозореца и надникна през жалузите долу към улицата. Събралата се пред музея опашка непрекъснато нарастваше и краят й, проточил се надолу по Пето авеню към „Уитни Мюзиъм“, вече се губеше от погледа. Още стотици хора чакаха зад музея, в Сентръл парк. Директорът вече два пъти бе слизал долу, за да се извини пред неспокойната тълпа за забавилото се отваряне на музея. Първия път бе оправдал закъснението с това, че автентичността на картината трябвало да бъде официално потвърдена от специален експерт — доста неуместна шега при създалите се обстоятелства. След това бе хвърлил вината върху пресата и бе обяснил, че някои представители на телевизията още не били завършили напълно репортажите си. Оттогава бе минал половин час и хич не го блазнеше мисълта да застане пред тълпата за трети път. Бяха му казали, че идват хора да разследват случая, но защо ги нямаше? И кои бяха всъщност? Никой от висшестоящите не му бе казал, ако изобщо и те самите знаеха. Всичко изглеждаше толкова тайнствено.

Вратата се отвори и влезе ван Ден. След двадесетминутния телефонен разговор с „Райксмузеум“ лицето му бе пепелявосиво.

Арман бутна настрани чашата с изстинало кафе и сложи лакти на масата, като подпря брадичка върху свитите си в юмрук ръце.

— Е?

— Какво? — попита ван Ден и се тръшна в най-близкото кресло.