Алистър Маклейн - Нощна стража

Малкълм Филпот бе прекарал цялата сутрин в командния център, откъдето следеше как се развиват събитията при трите ударни отряда, които в момента изпълняваха някакви задачи. Той бе висок мършав шотландец на около петдесет и пет години и силно куцаше с левия крак заради стара рана от времето на Корейската война. След успешна кариера в Пети отдел на военното разузнаване се бе прехвърлил в Скотланд Ярд като началник на специалния отдел и бе останал там седем години, преди през 1980 година да бъде назначен за директор на ЮНАКО. Той вършеше най-неблагодарната работа и макар че със своя суров и праволинеен подход бе стигнал преди няколко години до конфликт с генералния секретар на Обединените нации, се радваше на голямо уважение от страна на почти всички правителства и разузнавателни служби в света.

Имаше обаче и изключения. При неуспешния опит за отвличане на самолет от летище „Марко Поло“ във Венеция бяха загинали седем пътници и двама карабинери. Четиримата похитители, вероятно севернокорейци, бяха избягали в Либия, където — така поне гласяха сведенията — правителството ги бе посрещнало като герои. В ЮНАКО бе пристигнала молба четиримата мъже да бъдат изведени от страната и предния ден Филпот бе пратил Девети ударен отряд в Триполи. Либийските власти обаче не само бяха отказали да сътрудничат, но и бяха арестували членовете на отряда само час след пристигането им. Сега Филпот бе изправен пред два проблема — да освободи своите хора от строго охранявания затвор и да арестува — или да премахне — похитителите. Трябваше да включи още един ударен отряд.

Без да обръща внимание на шума от многобройните принтери, телекси и телефони наоколо, той внимателно слушаше обясненията на един специалист, какъв терен трябва да се търси в покрайнините на затвора. Стояха пред една от многото карти, покрили стените на просторната звукоизолирана стая.

— Искам основното след половин час на бюрото си — каза Филпот, когато мъжът свърши.

— Веднага ще се заема с това, сър.

Филпот отиде при монитора, свързан с цяла редица компютърни терминали. Отпред седеше мъж със сериозно лице и ловки пръсти, които шареха по клавиатурата. Очите му се спираха на екрана съвсем бегло, едва ли не случайно.

— Успях да огранича списъка до двадесет и трима, сър — каза той, като продължаваше да вкарва информация в компютъра. — Но италианците ми създават страхотни проблеми. Не могат да идентифицират нито един от терористите.

— При нас идват само големите проблеми, Джак. Свиквам групата след един час. Можеш ли дотогава да ми приготвиш съкратен списък на заподозрените?

— Ще го имате след половин час, сър.

— Браво на теб.

— Полковник Филпот! На телефона — подаде се иззад монитора един мъж с очила. — Сара е.

— Какво има, Сара? — взе слушалката Филпот.

— Дойдоха тримата от Трети отряд.

— Добре. Сергей там ли е?

— Господин Колхински е вече в кабинета ви.

— Кажи им да влязат. Ей сега идвам.

— Да, сър.

Филпот подаде слушалката на мъжа с очилата и огледа стаята. Имаше чувството, че го чака твърде дълъг ден.

След като говори със Сара, Сергей Колхински затвори телефона и стана от бюрото на Филпот.

Бе петдесет и две годишен мъж с оредяла черна коса и печално лице, спечелило му сред някои от оперативните работници прякора Копоя. Това име обаче бе и знак на уважение. Той имаше силен професионален нюх и острият му ум бе допринесъл много за разрешаването на някои от най-сложните случаи, възложени на ЮНАКО. Бе един от най-добрите служители на КГБ и бе работил първо в Русия, а после шестнадесет години като военен аташе на Запад, преди да бъде назначен в ЮНАКО като заместник на Филпот на мястото на свой колега, заловен да шпионира за кремълските си господари. Макар и педантичен понякога, особено що се отнася до сметките, представяни от оперативните работници след изпълнение на задачите им, той бе един от най-популярните хора в ЮНАКО.

Той отвори вратата с миниатюрния звуков предавател на бюрото, за да влязат Греъм, Уитлок и Сабрина. Стиснаха си ръцете и той затвори вратата, като им посочи двете кожени канапета до стената. После сложи цигара в устата си и я запали.

— Иска ли някой кафе? — попита Уитлок и отиде до кафемашината.

— След такава сутрин бих пийнала едно — каза Сабрина, докато сядаше.

Греъм поклати отрицателно глава. Колхински посочи пълната си чаша и се обърна към Сабрина:

— Как беше?

— Не много добре. Ще прочетеш в рапорта.