Алисън Ноел - Нощна звезда

А после се вглежда в мен в очакване на някаква реакция. Настойчиво търси по лицето ми потвърждение, че съм получила съобщението й и съм го разбрала. Аз обаче няма да й доставя това удоволствие. Чух достатъчно.

Докато слушах жалкия й, изпълнен с желание за мъст манифест, господин Бордън безмълвно се самосъжалява, че ще пропилее още една година от живота си в преподаване на поредната неблагодарна тълпа бездарни и нелюбознателни ученици с грозни прически и още по-грозни дрехи. Същите като предшествениците си…

Всичко това се смесва с личните драми и тревоги на останалите в класната стая. Врявата е прекалено голяма. Твърде потискаща. Изцеждаща.

Изключвам ги всичките и се настройвам на вълната на Деймън за телепатичен разговор с другия край на сградата.

Шести час, физика. Дотук всичко е наред, при теб как е?

Изпращам му посланието си и същевременно се подготвям да извикат името ми. Свикнала съм с това, нали фамилията ми е Блум, а списъкът на класа е по азбучен ред.

Изкуство. Чудесен начин за приключване на деня… Иска ми се всички часове да бяха по изкуство. А, да — госпожа Мачадо е много въодушевена от завръщането ми. Сама ми го каза. Говореше за това, че никога не е виждала такъв природен талант, такава невероятна дарба у толкова млад човек. Дори поиска да се видим след часовете и да обсъдим бъдещите ми планове — в коя художествена академия да кандидатствам.

А за мен какво казва? Изпрати ли поздрави на най-некадърната ученичка, която някога е имала? Или направо ме е изтрила от спомените си?

Не бъди толкова сурова към себе си — твоята интерпретация на Ван Гог е невероятна…

Ако под „невероятна“ разбираш, „невероятно грозна“ — да, вярно е. Всъщност предай й, че няма да се явявам за втори рунд. Трябва да запазя самочувствието си, да остана физически и психически здрава, затова не мога още един срок да подлагам крехката си психика на подобни стресиращи преживявания. А ти върху какво работиш сега? Репродукция на Пикасо? Или си избрал Ван Гог?

Той изсумтява насмешливо и продължава:

Импресионизмът вече не е на мода. Реших да проявя амбиция и да се захвана с фрески. Да пресъздам Сикстинската капела например. Нали се сещаш, да изрисувам стените и тавана… класната стая ще придобие по-празничен вид. Какво мислиш?

Мисля, че това е идеалният начин да не привличаш вниманието. — В този момент се засмивам на глас, без да си давам сметка. Разбирам го едва когато Стейша се вторачва в мен, повдига вежди и пропява:

— За-а-агубеня-я-я-чка!

Моментално изключвам телепатичната връзка. Намръщеното лице на господин Бордън ясно ми казва, че след това изпълнение съм в списъка на заподозрените. Това е първият му час, от който не са изминали дори пет минути, и той вече ме е набелязал като един от проблемните ученици.

— Нещо смешно ли има, госпожице… — свежда поглед към схемата на местата, която прави в момента — … Блум? Може би ще пожелаете да го споделите и с останалата част от класа?

Бързо си поемам въздух и поклащам отрицателно глава. Пренебрегвам унищожителния поглед на Стейша и начина, по който Онър развеселено е повдигнала вежди, както и отегчените въздишки на съучениците си, отдавна свикнали с неловките ситуации, в които вечно попадам. Отварям новия си учебник и бръквам в чантата си за тетрадка и химикалка. Вместо тях намирам купчина лалета.

Все едно съм получила любовно писмо от Деймън. Плътните им, лъскави червени венчелистчета са напомняне да не се предавам и обещание, че каквото и да се случи, неумиращата ни любов е истинска. Че това е единственото нещо, което има значение.

Плъзгам пръст по едно от дългите зелени стъбла и мислено изпращам благодарности на Деймън. После материализирам нещата, които ми трябват, и затварям чантата си. Убедена съм, че никой не ме е видял, докато не срещам погледа на Онър. Тя ме наблюдава внимателно и напрегнато, както в онзи ден на плажа. Проницателен, разбиращ поглед, който ме кара да се чудя какво и колко знае за мен. Тъкмо се каня да надникна в ума й, когато господин Бордън произнася името ми. Иска да започна да чета урока, затова изоставям идеята и се превръщам в амбициозна ученичка.

— Ей, Евър! Почакай!

Аз продължавам по пътя си, следвам интуицията си, която ми подсказва да я игнорирам. Тя обаче не се отказва и когато ме извиква повторно, спирам и се обръщам.

Изобщо не се изненадвам да видя Онър, която подтичва зад мен, макар че ми е странно да я виждам без Стейша. Все едно е загубила една от ръцете си или друга важна част от себе си.