Алисън Ноел - Нощна звезда

Въздъхвам достатъчно дълбоко, за да ме чуе, после отвръщам на самонадеяния й поглед с безразличие и отегчение.

— О, да, определено забелязах. — Следващите ми думи обаче моментално изтриват триумфалната усмивка от лицето й. — Колко жалко само, че нищо от това не е истинско. Всъщност ти го знаеш, нали? Съвсем съзнателно и нарочно примамваш всички тези хора, отнемаш им избора, погребваш свободната им воля и ги подчиняваш, точно както правеше и Роман. Нищо от това не е реално.

Тя се засмива и махва пренебрежително с ръка, после започва да крачи бавно и спокойно в кръг. Изведнъж рязко спира и ме поглежда:

— Май гроздето е кисело, а? Честно, Евър, какъв ти е проблемът? Да не би да ревнуваш, задето седнах на масата на елита, докато ти все още се мотаеш в редиците на загубеняците?

Много ясно си спомням живота в Юджийн, Орегон, когато бях живото въплъщение на клишето за популярната ученичка. И макар, преди да ми липсваха неговата простота и правилата, които бе така лесно да следвам, не бих се върнала към него за нищо на света. Напоследък изобщо не ми изглежда привлекателен като възможност.

— Въобще даже — отвръщам аз и я поглеждам с присвити очи. — Само съм учудена, че толкова бързо се приспособи към този начин на живот. Съвсем доскоро не спираше да се подиграваш на онези от „А“ списъка, дори ги мразеше. Сигурно просто си се опитвала да скриеш факта, че искаш да си като тях. Преструваше се, че не ти пука от пренебрежението им, но явно е било точно обратното.

Поклащам глава със съжаление, което само още повече я вбесява, съдейки по пожара, разгорял се в очите й.

— Съмнявам се обаче, че ме повика тук за това — добавям, нетърпелива да минем на въпроса. — Предлагам ти да зарежеш глупостите и да ми кажеш истинската причина. Какво е това, което не може да почака и затова се налага да ми го кажеш тук, в тази смрадлива тоалетна?

Търпеливо зачаквам реакцията й, като междувременно си повтарям наум онова, което си обещах:

Няма аз да започна първа.

Няма първа да вдигна ръка срещу нея.

Ще изчерпам всички други възможности и едва тогава, евентуално, ще прибягна до схватка.

Ще отнема живота й само ако тя застрашава моя или нечий друг.

Посегне ли първа обаче, не отговарям за последствията.

Тя въздъхва така, все едно съм безнадежден случай, после отвръща:

— Ах, да не би сега да се притесняваш, че дежурният даскал ще те свари да се мотаеш в тоалетната след часовете? И то още през първия учебен ден! — Започва да цъка с език, като същевременно оглежда тежките си пръстени. — Не мога да разбера защо така упорито се държиш като нормална. Та това е смешно! Ти наистина си най-жалкото подобие на безсмъртна, което някога съм виждала! Роман беше прав — ти и Деймън сте позор за нас! Само хабите пространството.

Издиша, а дъхът й е като ледено течение.

— Какво си мислиш, че ще получиш в крайна сметка? Медал за храброст ли? Или очакваш някой даскал да ти даде грамота за най-примерна ученичка?

Изплезва ми се и събира очи на носа си, с което за миг ми заприличва на старата Хевън, онази, която беше моя приятелка. Този образ обаче изчезва толкова бързо, колкото се бе появил, и тя продължава:

— Но повече се чудя защо ти е да се преструваш? В случай че не си забелязала, за такива като нас училищните правила не важат. Ние можем да си правим каквото и когато си поискаме и никой не е в състояние да ни спре. Вземи най-сетне да се отърсиш от навиците си на задръстенячка и използвай таланта си по-добре. Ако искаш да спечелиш нечии симпатии, най-добре да са моите. Вече съсипа Деймън. — Ухилва се самодоволно. — Чудя се дали да не се запиша в часа му по английски език. Може дори да седна до него. Това няма ли да те притесни?

Свивам рамене и се правя на адски заета с ноктите си, макар те да са чисти, без лак и толкова къси, че няма кой знае какво да им зяпам. Не възнамерявам да се поддавам на провокациите й, няма да й доставя това удоволствие.

Не че нея я е грижа — тя предпочита да слуша собствения си глас, затова продължава в същия дух:

— Вярно, че е позагубил чара си на лошо момче, но съм сигурна, че не го е погребал напълно. Само го е скрил някъде дълбоко в себе си. — Погледът й се спира на мен — блестящ и предизвикателен. — Няма начин нещо, което си носил в продължение на векове със себе си, да изчезне толкова лесно. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Не само че не знам какво има предвид, но и не мога да проникна в ума й, защото щитът й е прекалено мощен. Просто запазвам мълчание и се преструвам, че думите й не будят у мен и най-слабия интерес или любопитство, макар че истината е съвсем друга. За мой най-голям срам.