Алисън Ноел - Нощна звезда

Насочвам се решително към вратата, но само след една крачка Хевън се озовава пред мен, преди дори да успея да протегна ръка към бравата. Ръцете й са скръстени на гърдите, изражението й е мрачно, а очите й са като цепки.

— Никъде няма да ходиш, Евър! Далеч не съм приключила с теб!

Вглеждам се в лицето й, в очите й. Зная, че имам само няколко секунди за избор. Трябва да реша дали да я избутам и да мина покрай нея, да изляза и да дам и на двете ни време да се поуспокоим, или да остана тук и да се опитам да се разбера с нея. Или поне да й дам повод да си мисли, че е „спечелила“ този рунд.

Тя обаче тълкува мълчанието ми като покана да продължи оттам, откъдето спря преди малко:

— Наистина ли твърдиш, че ти и Деймън нямате тайни един от друг? Сериозно?

Отмята глава и се разсмива с пълно гърло. На млечнобялата й шия, сред огромното количество лъскави бижута, проблясва още нещо: избледняла, но все още ясно различима татуировка на Уроборос. Много напомня на онези, които имаха Роман и Дрина, само дето тази на Хевън е значително по-малка и лесно може да се скрие под буйната й грива.

Самоувереността й минава всякакви граници и тя погрешно тълкува мълчанието му като страх.

— Я стига! — Започва да пърха с мигли. — Няма какво да се заблуждаваш, а мен — още по-малко! Шестстотин години са страшно дълго време, Евър! Толкова дълго, че никоя от нас не може дори да си го представи. Напълно достатъчно, за да напълни цял гардероб със скелети…

Усмихва се и забелязвам, че в очите й проблясва опасна лудост. Енергията й е толкова френетична, че не знам дали ще успея да я укротя. Трябва да я спра, преди да е сторила нещо, за което после със сигурност ще съжалява.

— Това въобще не ме засяга — отвръщам внимателно с премерен тон. — Миналото ни формира, съгласна съм; но то не определя същността ни. Затова не смятам, че има смисъл да се занимаваме толкова с него.

Старая се да не трепвам и да изглеждам уверена и спокойна, когато тя смръщва чело и се навежда към мен. Лицето й е толкова близо до моето, че усещам ледения й дъх върху бузата си, долавям подрънкването на обеците й и триенето на камъните, които висят от герданите й.

— Това е вярно. — Очите й обхождат тялото ми. — От друга страна, някои неща никога не се променят. Някои… апетити само стават все по-силни, ако ме разбираш.

Отстъпвам назад към мивките и се облягам на една от тях. Искам да й покажа колко отегчителни намирам приказките й. Тя обаче въобще не се впечатлява, за нея това няма значение. В момента сцената е нейна, аз съм публиката, а представлението е далеч от края си.

— Все пак не те ли притеснява поне малко? — Тръгва към мен и отново скъсява дистанцията помежду ни. — Ти никога няма да успееш да го задоволиш напълно. Не и така, както той — или всеки друг мъж — има нужда.

Искам да извърна очи, но не успявам. Нещо ме спира. Хевън. Не схващам как го прави, но е приковала погледа ми и не ми позволява да го отместя.

— Не те ли тревожи мисълта, че рано или късно ще се отегчи? Че ще му писне от това въздържание и в крайна сметка ще се измъкне, за да… ъъ, да облекчи напрежението си?

Съсредоточавам се върху дишането си, върху светлината в себе си и се старая да не изпадна в паника заради тази неочаквана загуба на контрол.

— Ако бях на твое място, щях да се притесня, и то много. Онова, което изискваш от него, е… ами противоестествено. Не си ли съгласна? Противоестествено е. — Тя потръпва, сякаш самата представа за това я ужасява. Сякаш то засяга повече нея, отколкото мен. — Както и да е, желая ти успех в начинанието.

Освобождава ме от хватката си, но не ме изпуска от поглед. Развеселено наблюдава как неволно потрепервам, как се опитвам да скрия това, че ме е извадила от равновесие. Устните й се извиват и тя надменно пита:

— Какво става, Евър? Изглеждаш някак… разстроена.

Концентрирам се върху усилието да дишам бавно и дълбоко. Трябва внимателно да преценя какво да правя. Дали да се измъкна от тук, или да й позволя да продължи с играта си. Избирам второто, с надеждата да я накарам да възвърне поне част от здравия си разум. Обръщам се към нея наум:

За това ли беше цялата работа? Извика ме в тоалетната, за да ми кажеш колко си загрижена за Деймън и за сексуалния ми живот?

Или по-скоро, липсата ти на сексуален живот — включва се и тя в телепатичната размяна на реплики.

— Както добре знаеш, Евър, имам много по-големи планове. А благодарение на теб разполагам и с времето, и с възможностите да ги осъществя! — Измерва ме с очи. — Помниш ли какво ти казах последния път, когато се видяхме? В нощта, когато уби Роман?