Алисън Ноел: Нощна звезда

— И по-зле ли става?!

Поглеждам отново екрана и очите ми се изпълват със сълзи заради безпомощното момиче пред мен — момичето, което някога съм била.

Той само кимва, измъква дистанционното изпод възглавницата и бърза да изгаси екрана. Известно време мълчим, разтърсени от ужаса, на който станахме свидетели само преди миг. Аз първа нарушавам тягостната тишина:

— Ами останалите ми животи? Всички тези места, които с удоволствие посещаваме… и те ли са редактирани?

Той ме поглежда, веждите му са загрижено свити.

— Да. Мисля, че вече ти обясних първия път, когато дойдохме тук. Не исках да видиш нещо разстройващо като това. Няма смисъл да преживяваме отново травмите от събития, които не можем да променим.

Поклащам глава и затварям очи, но това не ми помага да се отърся от бруталните сцени, които се въртят в главата ми като развалена грамофонна плоча.

— Не знаех, че ти си ги редактирал, предполагах, че самото място ги представя така, нали в Съмърленд не се промъкват лоши работи…

Преставам да мисля за това, оставям случилото се в далечно кътче на съзнанието си. Спомням си онази мрачна, дъждовна и зловеща част, на която попаднах веднъж. Знаех, че подобно на ин и ян, мракът и светлината се привличат, явно дори и в Съмърленд.

— Аз създадох това място, Евър. Построих го специално за теб… за двама ни. Аз съм този, който редактира сцените.

Включва отново екрана, като внимателно избира нещо много по-приятно: в разгара на шумен, бляскав бал двамата се измъкваме навън ръка за ръка. Щастлив миг от безгрижния лондонски живот, който толкова обичам. Очевидно Деймън иска да разведри обстановката, да пропъди мрака от преживяното преди малко… Само че не се получава. Не съвсем. Подобни ужасни картини не се изтриват така лесно.

— Има много причини да не помним предишните си животи. Понякога спомените са прекалено болезнени и не можеш да ги забравиш, преследват те. Знам това от личен опит — събрал съм много такива преживявания за последните шестстотин години.

Той ме подканя да се обърна към екрана, да се вгледам в другото си, много по-щастливо „аз“, но напразно. Няма мигновен лек за онова, което вече зная.

Досега смятах, че животът ми като парижко слугинче е бил най-лошото, което ми се е случвало. А сега се оказва, че съм била и робиня в истинския смисъл на думата. Поклащам глава. Никога не съм си представяла подобно нещо… Дъхът ми секва, като си спомня видяното.

— Смисълът на прераждането е човек да натрупа колкото се може повече преживявания — обяснява Деймън, усетил посоката на мислите ми. — По този начин научаваме най-важните уроци — тези за любовта и състраданието. Поставяме се на мястото на някой друг, в буквалния смисъл на думата. Приемаме новия опит и го наслагваме върху собствения си, докато се слеят напълно.

— Не каза ли преди, че смисълът на кармата е да постигнеш равновесие? — опитвам се да разбера аз.

Той само кимва. Погледът му е нежен, изпълнен с търпение.

— Така е. Всеки човек сам създава кармата си — с решенията, които взима, и според бързината, с която научава кои са важните неща на този свят и истинската причина да сме тук.

— И каква е тя? — питам, докато мислите ми продължават да се реят другаде.

— Да се обичаме. — Той свива рамене. — Това е единствената ни цел. Звучи просто, сякаш е съвсем лесно. Достатъчно е обаче да се вгледаш в миналото — например миналото, на което стана свидетелка — за да разбереш колко труден е този урок. Много хора не успяват да го научат.

— Значи се опитваш да ме предпазиш? — питам аз.

Гложди ме любопитство — част от мен иска да види още, да разбере как тя/аз се е справила със случилото. Другата част от мен обаче знае, че щом е в състояние да преживее подобен побой мълчаливо и с достойнство, едва ли й е било за първи път.

— Въпреки това искам да знаеш, че имаше и щастливи мигове. Ти бе толкова красива, толкова сияйна и щом те измъкнах оттам…

— Какво?… Ти си ме спасил, така ли?! — Вглеждам се в него с разширени очи, сякаш пред мен изведнъж се е изправил принцът на бял кон от плът и кръв. — Освободил си ме?

— Може и така да се каже…

Гласът му обаче леко трепва и го издава. А когато отклонява поглед, разбирам, че предпочита да смени темата.

— И бяхме ли… щастливи? — Искам да го чуя от собствените му уста. — Наистина щастливи, в пълния смисъл на думата?

Той отново кимва, но не ми казва нищо повече.

— Докато Дрина не ме убива — изричам аз това, което той не иска.