Брандън Сандърсън - Зарево

Толкова сив, толкова западнал. Толкова… фалшив?

Защото изглежда като на кино , осъзнах аз, припомняйки си филмите, които бях гледал с другите деца във Фабриката. Всички живеехме в Нюкаго, град от чиста стомана. Избелели надписи, тухлени стени, дървени стълбове — всичко това беше от един друг свят. Досега ги бях виждал единствено във филмите.

И това се смяташе за нормално в останалия свят. Колко странно.

Пътувахме доста дълго през този мъртъв град, все още по магистралата, обаче по-бавно. Предположих, че Проф не иска да вдига никакъв шум. Най-сетне той отби и тръгна през самия тъмен град.

— Това Вавилар ли е? — тихо попитах аз.

— Не — отговори Проф. — Това е… Това беше Ню Джърси. По-точно, Форт Лий.

Открих, че съм нервен. Сред тези разбити черупки на сгради можеше да ни наблюдава какво ли не. Мястото беше изоставено, огромен гроб на времето отпреди изгрева на Злочестие.

— Толкова е празно — прошепнах аз, а Проф подкара по някаква улица.

— Много хора загинаха, сражавайки се с Епичните — прошепна Тиа в отговор. — И още повече загинаха, когато Епичните почнаха да отвръщат сериозно. А най-много загинаха в хаоса след това, когато цивилизацията просто се… предаде.

— Мнозина избягват градовете — каза Проф. — В градовете трудно се отглежда каквото и да е, при това привличат мародерите от най-лошия вид. Но мястото не е толкова пусто, колкото ти мислиш. — Проф сви зад един ъгъл. Не ми убягна, че Тиа държи пистолет в скута си, макар никога досега да не я бях виждал да стреля. — Пък и почти всички в този район — додаде Проф — вече са отишли на острова.

— Животът там е по-добър ли? — попитах аз.

— Зависи. — Проф спря джипа по средата на една тъмна улица и се обърна към мен. — Доколко имаш вяра на Епичните?

Натоварен въпрос, като имаме предвид кой го зададе. Проф слезе от джипа и обувките му задраскаха върху асфалта. Тиа слезе от другата страна и двамата се отправиха към някаква надвиснала постройка.

— Какво е това? — попитах ги аз и се изправих отзад в джипа. — Къде е пътят за Вавилар?

— Не може да се иде с кола във Вавилар — отговори Проф и спря пред вратата на сградата.

— Прекалено забележимо ли е? — попитах аз, скочих на земята и се присъединих към тях.

— Е, има и такъв момент — отговори Проф. — Но причината е преди всичко, че в града няма никакви улици. Хайде. Време е да се запознаеш с твоя нов отряд.

Той отвори вратата.

Последвах Проф и Тиа в сградата. Приличаше на стар автосервиз с големи плъзгащи се врати отпред. И миришеше… твърде чисто. Не на застояло като в забравените помещения из подземните улици в Нюкаго. Но беше тъмно като в рог, беше и страшно. Не можех да видя кой знае какво, освен няколко големи тъмни силуета, които може и да са били коли.

Усетих как космите на тила ми настръхват и свалих пушката от рамо. Ами ако това се окажеше някакъв капан? Подготвил ли се беше Проф? Аз…

Внезапно плисна светлина от лампи. Заслепи ме, аз изругах, отскочих настрани и ударих гърба си в нещо грамадно. Вдигнах пушката.

— Опаа! — обади се женски глас. — Ох, съжалявам, съжалявам, съжалявам! Прекалено ярко.

Някъде близо до мен Проф изсумтя. Опрял здраво приклада в рамото си, запримигвах, докато успях да видя, че се намираме в някаква работилница. Бяхме заобиколени от отрупани с инструменти работни плотове и няколко полуразглобени коли, включително джип, досущ като нашия.

Зад мен вратата се затвори с щракване и аз насочих пушката натам. Вратата беше затворила една висока, тридесетинагодишна латиноамериканка. Жената имаше ъгловати черти и тъмни коси с един боядисан в пурпурно кичур отпред. Носеше червена блуза, блейзър и черна вратовръзка.

— Мизи — сопна се тя, — целта на загасването на светлините, докато те влязат, беше да не известяваме целия квартал, че в тази сграда има електричество. Няма как да се получи, ако отново палиш лампите, когато вратите все още са широко отворени .

— Съжалявам! — викна гласът от по-рано и отекна в просторното помещение.

Латиноамериканката ме изгледа гневно.

— Момче, свали тази пушка, преди да си наранил някого.

Мина край мен и небрежно отдаде чест на Проф.

Той протегна ръка.

— Вал.

— Джон — откликна тя и стисна ръката му. — Бях изненадана от съобщението ти. Не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Като имаме предвид какво се случи, прецених, че може би ще направиш нещо прибързано — отговори Проф.

— Тук сте, за да ме спрете ли, сър? — попита студено Вал.