Брандън Сандърсън - Зарево

— Рега…

— Не произнасяй името ѝ — прекъсна ме Проф. — Какво знаеш за нейните сили?

— Добре. Предполага се, че може да праща на разстояние проекция на образа си, затова ако я видиш, може би виждаш просто двойник. Освен това има стандартния набор сили на воден Епичен. Може да повишава и да понижава нивото на водите, да ги контролира с мисълта си и тем подобни.

— Също така може да вижда през всяка водна повърхност — вметна Проф. — И може да чува всичко, изречено в близост до вода. Имаш ли представа какво означава това?

Погледнах водния простор наоколо и отвърнах потръпвайки:

— Да.

— Във всеки момент — обади се до нас Ексел — тя може би ни наблюдава. Трябва да работим с тази мисъл… и този страх.

— Как така още сте живи? — попитах аз. — Щом тя може да вижда толкова надалеч…

— Тя не е всезнаеща — твърдо ми каза Проф. — Може да вижда само едно място в даден момент, а и това не ѝ е особено лесно. Поглежда в една купа с вода, която държи в ръце, и през нея може да види от всяка водна повърхност, която е в досег с въздуха.

— Като вещица — рекох аз. — От приказките.

— Точно така — ухили се Ексел. — Съмнявам се обаче да има казан.

— Както и да е — продължи Проф. — Силите ѝ са обхватни, но това не ѝ помага да гледа и да намира случайни неща. Нещо трябва да привлече вниманието ѝ.

— Затова избягваме да произнасяме името ѝ — додаде Вал откъм кърмата на лодката. — Освен ако не шепнем по мобилните.

Проф потупа слушалката си. Аз включих моя мобилен, с усилването на гласа, и го свързах безжично със слушалката си.

— Ето така — прошепна Проф, но думите му достигнаха до ухото ми достатъчно силно, та да ги чуя.

Кимнах.

— Точно сега — продължи той — ние сме в нейната власт. Носим се през открито море. Ако знаеше, че сме тук, тя можеше да призове пипала от вода и да завлече кораба в дълбините. В този град, както в повечето градове, ние, Възмездителите, можем да съществуваме, защото сме предпазливи, тихи и потайни. Не допускай начинът, по който действахме в Нюкаго, да те направи небрежен тук. Разбрано?

— Аха — отвърнах аз шепнешком като него. Уверен бях, че сензорите в слушалката ми ще уловят гласа ми и ще го предадат. — Добре е, че скоро ще излезем от водата, а?

Проф се обърна към града и се умълча. Подминахме нещо във водата, голямо и високо парче стомана. Замислих се. Какво беше това и защо беше така построено, насред реката? По-нататък се виждаше още едно.

Това е горната част на спускаем мост , осъзнах аз, щом забелязах увисналите във водата жици. Целият мост беше потънал.

Или… водите се бяха надигнали.

— Искри — прошепнах аз. — Никога няма да излезем от водата, нали? Тя е потопила града.

— Да — отговори Проф.

Бях потресен. Чувал бях, че Регалия е вдигнала нивото на водата около Манхатън, но това тук далеч надхвърляше впечатлението, с което бях останал. Този мост навярно някога се беше извисявал на тридесетина или повече метра над реката; сега се намираше под повърхността ѝ и само колоните му се виждаха.

Обърнах се да погледна водата, през която бяхме минали. Сега забелязах лек наклон. Водата се издигаше и ние трябваше да плаваме нагоре по склона, за да стигнем Вавилар, все едно се изкачваме по воден хълм. Колко странно. С приближаването към самия град видях, че наистина целият е потопен. Небостъргачите се издигаха като каменни стражи от водите, а улиците бяха станали плавателни канали.

Докато възприемах тази причудлива гледка, осъзнах нещо още по-странно. Сияйните светлини, които бях видял на идване, не бяха от прозорците на небостъргачите, а от техните стени . Светлината грееше на кръпки, ярки и флуоресцентни, като от сигнална палка. Светеща боя? Така изглеждаше. Стисках страната на моторницата и се мръщех. Не бях очаквал това.

— Откъде вземат електричество? — попитах по линията.

— Не взимат — отговори Вал шепнешком, но я чух съвсем ясно. — В града електричество има само в нашата тайна база.

— Ами светлините! Как работят?

Внезапно страните на нашата лодка почнаха да светят. Сиянието идеше като приглушена светлина, която бавно се усилваше. Синя… боя . Лодката беше боядисана със спрей. Същото беше и по сградите. Спрей… графити. С всичките си разнообразни цветове графитите светеха живо, като цветен мъх.

— Как работят светлините ли? — каза Вал. — Ще ми се да знаех.

Тя забави лодката и мина между две грамадни сгради. Върховете им сияеха и като примижах, успях да различа боядисани със спрей дъски, които обрамчваха ръбовете на покривите. Те грееха ярко в червено, оранжево, зелено.