Брандън Сандърсън - Зарево

— Трябва да помогнем — тревожно отвърнах аз.

Проф коленичи и помълча.

— Проф…

— Тиа, Ексел — прошепна той по линията, — пригответе се да помогнем на ранените. Докарайте лодката. Вал, Дейвид и аз ще прекосим този покрив и ще ви прикриваме оттам. Нещо тук ми се вижда не както трябва — твърде много изгаряния, а разрушенията са малки. Това не е причинено от бомба.

Кимнах утвърдително. Вал също се качи горе, после тримата хукнахме към покрива, който гореше. Тиа и другите двама караха лодката във водата край нас. Проф спря двама ни с Вал пред въжения мост за съседната сграда. Край нас се блъскаха хора с пепеляви лица и обгорени дрехи. Проф улови за ръката един човек, който не изглеждаше тежко ранен.

— Какво се случи? — меко попита той.

Мъжът поклати глава и се освободи от него. Проф ми даде знак да осигуря огнева поддръжка и аз приклекнах с извадена пушка до един тухлен комин. Покривах Тиа и Ексел, докато докараха лодката до горящата сграда, после се покатериха на покрива ѝ. Носеха пакет, за който предположих, че съдържа неща за оказване на първа помощ. Седнах и загледах как Ексел превързва ранените. Тиа извади нещо друго — малкият апарат, който наричахме изцелител, фалшива кутия, от която стърчаха разни жици. Твърдяхме, че това лекува хора. Всъщност лекуваше Проф. Трябва да беше дарил част от силите си на Тиа, преди да се качи на покрива при мен.

Тиа трябваше да ползва апарата предпазливо, само колкото да върне най-тежко ранените от прага на смъртта. Чудодейното изцеление щеше да привлече твърде много внимание към нас. Искри. Можехме да привлечем твърде много внимание и без това. Очевидно бяхме организирани, въоръжени и компетентни. Ако не внимавахме, щяхме лесно да унищожим прикритието на Ексел и Вал.

— Ами аз? — попита Мизи по линията. Младата жена още чакаше в лодката, която се поклащаше в тъмната вода до горящата сграда. — Проф? Сър?

— Пази лодката — отговори той по линията.

— Аз… — Мизи видимо посърна. — Слушам, сър.

Съсредоточих се върху задачата си да следя за заплахи за Тиа и Ексел на горящия покрив, ала сърцето ми се сви за момичето. Знаех какво е да изпиташ скептицизма на Проф. Той можеше да е корав. Напоследък още повече. Бедното хлапе.

И ти се отнасяш към нея така , дадох си сметка аз. Тя сигурно е по-млада от теб с не повече от година. Не беше честно да мисля за нея като за хлапе. Тя беше жена. Хубава при това. Съсредоточи се.

— А, ето те и теб, Джонатан. Колко навреме.

Деловият глас ме накара да подскоча едва ли не до звездите. Завъртях се по посока на звука и изравних пушката.

До Проф стоеше възрастна чернокожа жена. Бръчки, прибрана на кок бяла коса. Шалче на врата, стилно — но някак бабешко — бяло сако, блуза и панталони.

Регалия, императрицата на Манхатън. Стоеше ей там . Вкарах един куршум в слепоочието ѝ.

Изстрелът ми не постигна много. Е, от него главата на Регалия избухна, така си беше. Обаче избухна във фонтан вода. Веднага от шията ѝ избълва още вода, оформи гигантски мехур и очерта нова глава. Главата се изпълни с цвят и скоро Регалия изглеждаше досущ като преди малко. Явно способностите ѝ да проектира образа си бяха свързани със способността да манипулира водата. Не си бях давал сметка за това, но изглеждаше разумно.

За да я убием, трябваше да намерим истинското ѝ тяло, където и да беше то. За щастие, повечето Епични, които сътворяваха образи, трябваше да се намират в някакво състояние на транс, за да го правят. Следователно, някъде Регалия беше уязвима.

Образът ѝ ми хвърли един поглед, сетне се обърна пак към Проф. Това беше една от най-могъщите Епични въобще. Искри. С потни ръце и разтуптяно сърце продължавах да я държа под прицел, каквото и да означаваше това.

— Абигейл — тихо ѝ отговори Проф.

— Джонатан — рече тя.

— Какво си направила тук? — попита той и кимна по посока на разрушението и ранените.

— Трябваше някак да те измъкна, скъпи човече — Дикцията ѝ беше изискана, като в старите филми. — Допуснах, че един безчинстващ Епичен ще привлече вниманието ти.

— А ако още не бях пристигнал в града? — поиска да узнае Проф.

— Тогава вестта за катастрофата тук щеше да те накара да побързаш — отвърна Регалия. — Но бях доста уверена, че пристигаш тази вечер. Очевидно беше, че ще дойдеш за мен, след като последната ми малка… покана се появи в Чикаго. Отброих дните. И ето те тук. Ако не друго, ти си предвидим, Джонатан.