Брандън Сандърсън - Зарево

— Знам, обаче аз нямах възможността да се представя. Ти си Дейвид Чарлстън. Който уби Стоманеното сърце.

— Аз съм — отвърнах и неохотно поех ръката ѝ. Момичето си беше малко странно.

Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.

— Ти — тихо рече тя — си изумителен . Искри. Двама герои за един ден. Ще трябва да запиша това в моя дневник .

Метна се в джипа и запали. Огледах района през мерника на пушката, за да проверя дали някой не ни е забелязал. Нищо не видях, затова се оттеглих в гаража след джипа. Опитвах се да не обръщам много внимание на факта, че Проф беше помолил нея, а не мен, да прибере колата. Напълно бях способен да паркирам един джип, без да го блъсна. Искри, та аз вече не се блъсках даже на завоите. В повечето случаи.

Мизи смъкна гаражната врата и заключи. Проф, Тиа и Вал завършиха потайния си разговор и Вал ни изведе през задната част на сервиза в един тунел под улиците. Очаквах да вървим дълго, но не стана така — само след няколко минути Вал отново ни поведе нагоре и излязохме на открито през един капак.

Навън водата се плискаше в кея, а широката река водеше вън от града, в тъмен залив. Далеч отвъд грееха разноцветни светлини. Бяха стотици и стотици. Преди да пристигнем разгледах географски карти и можех да предположа къде се намираме. Това беше реката Хъдсън, а оттатък се намираше Манхатън — Възродения Вавилон. Явно разполагаха с електричество и то беше източникът на онази далечна светла мъгла, която бях видял по-рано. А защо бяха толкова пъстроцветни? Някаква особена отсенка? Присвих очи в опит да доловя детайлите, но виждах светлините само като струпвания блестящи точки. Последвах отряда по пристана и скоро водата привлече вниманието ми. Макар да живеех в Нюкаго, всъщност никога не се бях доближавал до голям воден басейн. Стоманеното сърце беше превърнал достатъчно много от езерото Мичиган в стомана, та никога да не се бях озовавал на брега. Нещо в тези мрачни дълбини ме изпълваше с особена тревожност.

В края на кея пред нас примигна фенер и освети средна по размери моторница. Отзад седеше грамаден мъжага, облечен поне с пет червени бархетни ризи. Брадат и къдрокос, той ни помаха с усмивка. Искри, колко едър беше. Сякаш някой дървосекач беше погълнал колегата си и така се беше образувал наистина дебел дървосекач. Изправи се в лодката, а Вал скочи на борда. Мъжът се здрависа с Проф и Тиа, после ми се усмихна.

— Ексел — представи се той тихо. Направи пауза между съгласните, все едно казваше „Екс Ел“. Питах се какъв ли е постът му в отряда. — Ти ли си Убиецът на Стоманеното сърце?

— Аха — отвърнах аз и стиснах ръката му. Надявах се тъмнината да прикрива смущението ми. Първо Вал, а сега и този човек се обръщаха към мен така. — Но наистина няма нужда да ме наричаш по този начин.

— Чест е за мен — каза ми Ексел и отстъпи.

Очакваха да се кача на лодката. Не би трябвало да е проблем, нали? Осъзнах, че се потя, ала се насилих да стъпя в нестабилното превозно средство. Люлееше се много повече, отколкото би ми се искало — и после се залюля още повече заради качването на Мизи. Наистина ли щяхме да прекосим тази огромна река с нещо толкова малко? Седнах притеснено. Много вода си беше.

— Това ли е всичко, сър? — попита Ексел, щом всички се озовахме на борда.

— Всички са тук — отговори Проф и се настани при носа на лодката. — Да тръгваме.

Вал седна отзад, до малкия външен мотор. Запали го, моторът издаде меко пуфтене и ние се отделихме от пристана в неспокойната черна вода. Стисках здраво релинга и наблюдавах реката. Цялата тази чернота под нас. Кой знаеше какво има отдолу? Вълните не бяха много големи, но истински ни клатеха. Отново се зачудих дали не ни трябва по-голям съд. Примъкнах се по-близо до средата.

— И така — подхвана Вал, докато караше моторницата. — Подготвихте ли новото момче?

— Не — отговори Проф.

— Сега може би е подходящ момент, като имаме предвид… — каза Вал и кимна по посока на светлините в далечината.

Проф се обърна към мен. Силуетът му бе почти скрит в сенките. Вятърът гънеше черната му лабораторна престилка. Не бях преодолял напълно страхопочитанието, което изпитах при първата среща с него. Да, вече бяхме близки, ала от време на време ме поразяваше мисълта, че това е Джонатан Федрус , основателят на Възмездителите. Човек, когото на практика боготворях цял живот.

— Онази, която владее града — обясни ми той, — е хидромант.

Закимах енергично и подхванах: