Брандън Сандърсън - Зарево

Проф не отделяше поглед от пътя, ала сякаш застана нащрек.

— Помниш ли Митоза? — попитах аз. — Епичният, който опита да превземе Нюкаго преди няколко месеца?

— Разбира се.

— Неговата слабост беше рок музиката. В частност собствената му музика. — Митоза беше дребна рок звезда преди да се сдобие със сили на Епичен.

— И?

— И… това е голямо съвпадение, нали? Че собствената му музика може да неутрализира силите му? Тиа, ами ако има модел в слабостите? Модел, който още не сме разгадали?

— Някой щеше да го забележи — намеси се Проф.

— Наистина ли? — попитах аз. — В началото никой дори не знаеше за слабостите. Епичните не се бяха разбързали да кажат на хората за тях. Пък и навсякъде беше хаос.

— За разлика от сега? — попита Тиа.

— Сега… хаосът е институционализиран — отговорих аз. — Гледай, преди колко време почнаха да действат Възмездителите? Преди колко време лористите почнаха да събират сведения за слабостите? Едва преди няколко години, нали така? А дотогава просто се знаеше, че слабостите на Епичните са причудливи и случайни. Но ако не са?

Тиа написа нещо на таблета.

— Май си струва да се провери. Ще ти набавя повече сведения за миналото на Електричната.

Кимнах и се взрях между Тиа и Проф, по протежение на пътя в източна посока. Не виждах много в мрака, обаче някаква мъгла на хоризонта ме изненада. Светлина ли беше?

— Зазорява ли се вече? — попитах аз и погледнах мобилния си.

— Не — отвърна Проф. — Това е градът.

Възроденият Вавилон.

— Толкова скоро?

— Дейвид, пътуваме повече от два дни — каза Тиа.

— Аха, обаче Вавилар е на другия край на страната! Предположих… знам ли. Че ще пътуваме поне седмица. Или две.

Проф изсумтя.

— Когато пътищата бяха наред, можеше лесно да вземеш това разстояние и за ден.

Настаних се обратно на мястото си и се хванах заради друсането, когато Проф ускори. Явно искаше да стигне града доста преди изгрев. Все по-често минавахме през предградия, ала и сега всичко беше просто толкова… празно . Бях си представял сгради навсякъде, може би тук-там някоя ферма, притисната между тях. Истината беше, че вън от Нюкаго пейзажът просто беше пълен с… ами с голямо нищо.

Светът беше едновременно по-голям и по-малък, отколкото си бях представял.

— Проф, откъде познаваш Регалия? — изтърсих.

Тиа ме изгледа гневно. Проф продължи да шофира.

— Какво си спомняш за Регалия, Дейвид? — попита Тиа, навярно за да прекъсне мълчанието. — От твоите записки.

— Проверявах я — отговорих аз. Започвах да се вълнувам. — Тя е една от най-могъщите Епични тук, при това е сред най-загадъчните. Манипулиране на водите, проектиране на образи на разстояние, намеци най-малкото за още една водеща сила.

Тиа изсумтя.

— Какво? — попитах я аз.

— Тонът ти. Звучиш като почитател, който говори за любимия си филм.

Изчервих се.

— Мислех, че мразиш Епичните — продължи тя.

— Мразя ги. — Добре де, нали разбирате, ако не се смята Епичната, в която май се влюбих. И Проф. Може би и Едмънд. — Сложно е. Мразех Стоманеното сърце. Наистина го мразех; предполагам, че по тази причина мразех всички Епични. Но и животът ми премина в това да ги проучвам, да се осведомявам за тях…

— Не можеш да се задълбочиш в нещо — тихо се намеси Проф, — без да започнеш да го уважаваш.

— Аха — съгласих се аз.

Като малък бях омагьосан от акулите. Бях прочел всяка книга за акули, която можах да намеря, включително най-мрачните разкази за свързани с акули смъртни случаи. Обичах да чета за акули, тъкмо защото бяха толкова опасни, толкова смъртоносни, толкова странни. Епичните бяха същите, само че много повече. Създания като Регалия — загадъчни, динамични, могъщи — бяха пленителни .

— Не отговори на въпроса ми от къде познаваш Регалия — отбелязах аз.

— Не отговорих — рече Проф.

Знаех, че не бива да настоявам. Скоро достигнахме руините на по-голям град, ала явно още не бяхме във Вавилар. Поне не бяхме стигнали до мъгливата светлина. Това място беше тъмно като катран, нямаше огньове, да не говорим за електричество. Онова, което бях забелязал по-рано, беше някъде отвъд него — и дори не бяха „светлини“. По-скоро смътно сияние във въздуха, сякаш породено от множество осветени райони, обаче не можех да различа отделни светлини. Все още бяхме доста далеч, а и сградите запречваха изгледа.

Извадих пушката и огледах пейзажа през мерника за нощно виждане. Тук почти всичко беше покрито с ръжда и се рушеше, макар че градът беше по-голям от онези, край които минахме. И по някаква причина ми се виждаше не както трябва.