Брандън Сандърсън - Зарево

— Май да.

— AR-15?

— Ъх. AR-15? Не ми се ще пушката ми да се троши през седмица. — Пък и напоследък всичко живо имаше версия на M16 или M4.

— G7.

— Не е достатъчно точна.

— FAL?

— 7,62? Може — отвърнах аз. — Обаче не мога да понасям спусъка им.

— Придирчив си като жена по отношение на обувките — промърмори Ейбрахам.

— Ей — възразих аз. — Обиждаш.

Познавах сума ти жени, които бяха по-придирчиви към оръжията, отколкото към обувките си.

Ейбрахам порови в един сандък и извади пушка.

— Ето. Какво ще кажеш за тази?

— Готшалк? — скептично попитах аз.

— Точно така. Много е модерна.

— Немска е.

— Немците правят много добри оръжия — каза Ейбрахам. — Тази разполага с всичко, което ти трябва. Настройка за автоматична, залпова и полуавтоматична стрелба, дистанционно, електронно-компресиран сгъваем прицел, огромни пълнители. Може да изстрелва трасиращи и модерни куршуми. Много точна, с добър прицел, солиден спусък, нито твърде мек, нито прекалено твърд.

Взех пушката неохотно. Беше просто твърде… черна. Харесвах оръжия с малко дърво по тях, такива, които изглеждаха естествено. Все едно можеш да ходиш на лов с тях, а не само да убиваш хора. Тази пушка беше само от пластмаса и черен метал. Беше като оръжията на онези от Правоприлагането.

Ейбрахам ме плесна по рамото, все едно решението беше взето, и отиде да приказва с Проф. Вдигнах пушката за приклада. Всичко казано от Ейбрахам беше вярно. Знаех си пушките, а Готшалк беше отлично оръжие.

— Ти — рекох ѝ аз — си на изпитателен срок. Гледай да ме впечатлиш.

Няма що. Вече говорех на пушките. Въздъхнах и я преметнах през рамо. Излязох от оръжейницата и огледах малката раница с притежанията си. Не беше отнело много време да събера целия си живот.

— Отрядът на Девин от Сейнт Луис вече е на път — обясняваше Проф на Ейбрахам и Коуди. — Ще ви помагат да удържите Нюкаго. Не допускайте никой да разбере, че ме няма, и не влизайте в бой с Епични, докато не пристигне новият отряд. Дръжте връзка с Тиа и я осведомявайте за всичко , което става тук.

Ейбрахам и Коуди кимнаха. Бяха свикнали отрядите да се делят и да пътуват. Все още не знаех колко общо са Възмездителите. Членовете на отряда понякога говореха така, все едно това е единственият екип, но знаех, че това се прави за заблуда, ако някой шпионира групата.

С Ейбрахам си стиснахме ръцете, после той измъкна нещо от джоба си и го вдигна. Малка сребърна верижка с висулка във формата на стилизирано S . Това беше знакът на Верните — религията, към която принадлежеше Ейбрахам.

— Ейбрахам… — подзех аз.

— Знам, че не вярваш. Ала тъкмо сега ти изживяваш пророчеството, Дейвид. Става както баща ти е казвал. Героите ще дойдат. В известен смисъл те вече са дошли.

Погледнах настрани. Проф остави една издължена торба, която Коуди да носи. Свих юмрук около верижката на Ейбрахам и кимнах. Той и подобните нему вярваха, че злите Епични са изпитание от Бога и ако човешкият род устои, ще дойдат добри Епични. Наивно беше. Да, вече се замислях как добрите Епични като Проф могат да ни помогнат, обаче всичките религиозни дрънканици не ми минаваха. Все пак, Ейбрахам ми беше приятел и дарът му беше от сърце.

— Благодаря.

— Дръж се — отговори той. — Това е истинското изпитание за човека. Кой ще устои, когато останалите се примирят.

Ейбрахам взе багажа на Тиа. И на нея, и на Проф подготовката не отне много повече време, отколкото на мен. Когато е Възмездител, човек се научава да не носи много неща. Откакто бях с Възмездителите, сменихме скривалищата четири пъти.

Преди да тръгнем, надзърнах в стаята на Едмънд, за да се сбогувам. Той седеше и четеше на светлината на лампата. Стара научнофантастична книга с пожълтели страници. Едмънд беше най-странният Епичен, който можех да си представя. Говореше меко, беше слаб и стар… Изправи се с искрена усмивка на устните.

— Да? — попита той.

— Заминавам за известно време — отвърнах аз.

— О! — Не ни беше слушал. Едмънд прекарваше повечето дни в тази стаичка и четеше. Явно приемаше подчиненото си положение за даденост, но и май се радваше на живота такъв, какъвто е. Той беше даряващ, също като Проф. Едмънд даряваше силите си на мъжете и жените от Правоприлагането, а те зареждаха захранващите клетки на града.

— Едмънд? — подзех аз, щом си стиснахме ръцете. — Знаеш ли каква е твоята слабост?

Той вдигна рамене.

— По-рано ви казах, че май нямам.

И ние подозирахме, че лъже. Проф не настояваше по въпроса; Едмънд се съгласяваше с нас за всичко друго.