Брандън Сандърсън - Зарево

— Не е била тя — казах аз, а после бързо взех решение. — Ще ида във Вавилар и ще я намеря.

— Като едното нищо ще го направиш — отговори Проф.

— Какво друго да правим? — попитах аз и се обърнах да си вървя. — Това е единственият ни план.

— Това не е план — отговори Проф. — Това са хормони.

Спрях на прага, изчервих се и погледнах назад.

Проф ровичкаше цветчетата, които Тиа беше изсипала върху шкафа. Проф я погледна. Тиа още стоеше със скръстени ръце. Тя сви рамене.

— Аз ще отида във Възродения Вавилон — рече Проф най-сетне. — Там имам работа с един стар приятел. Ти можеш да ме придружиш, Дейвид. Но не защото искам да привлечеш Меган на наша страна.

— Защо тогава? — поисках да узная аз.

— Защото си една от най-способните примамки, с които разполагам, и ще ми трябваш. Най-доброто, което можем да сторим за Нюкаго точно сега, е да попречим на Епичните да се фокусират върху него. Ние свалихме един император и така заявихме, че е дошъл краят на Епичните тирани и нито един Епичен, колкото и да е могъщ, не е в безопасност от нас. Трябва да спазим това обещание. Трябва да ги уплашим , Дейвид. Трябва да ги изправим не пред един свободен град, а пред цял въстанал континент.

— Затова сваляме тираните в други градове — отговорих аз и кимнах. — И започваме с тази Регалия.

— Стига да можем — рече Проф. — Стоманеното сърце навярно бе най-могъщият жив Епичен, но те уверявам, че Регалия е най-лукавата. И това я прави точно толкова опасна, ако не и повече.

— Тя праща тук Епични — изтъкнах аз, — за да опитат да убият Възмездителите. Тя се бои от теб.

— Възможно е — каза Проф. — Както и да е, с пращането на Митоза и другите тук, Регалия обяви война. Заради това ти и аз ще я убием, тъкмо както убихме Стоманеното сърце. Тъкмо както ти днес уби Електричната. И както ще направим с всеки Епичен, който се изправи срещу нас.

Той ме погледна в очите.

— Меган не е като другите — рекох. — Ще видиш.

— Може би — отговори той. — Но ако съм прав, синко, искам да си там, за да натиснеш спусъка. Защото наложи ли се някой да я убие, трябва да е приятел.

— Милост — казах аз и устата ми пресъхна.

Той кимна.

— Събери си багажа. Тръгваме по-късно тази вечер.

Да замина. От Нюкаго.

Никога не бих… Искам да кажа…

Да замина.

Току-що бях казал, че намерението ми е да тръгна. Беше в миг на разпаленост. Когато Тиа и Проф излязоха от стаята, аз останах на прага и осъзнах какво съм направил току-що.

Никога не бях напускал града. Никога не бях и помислял да напусна града. В града имаше Епични, ала вън беше хаос.

Познавах единствено Нюкаго. А сега щях да замина. За да намеря Меган , помислих си аз, сподавих тревогата и последвах Тиа и Проф в основното помещение. Ще бъде само за кратко.

Тиа отиде при бюрото си и почна да събира бележките — очевидно щом Проф щеше да ходи във Вавилар, тръгваше и тя. Проф взе да дава нареждания на Коуди и Ейбрахам. Искаше те да останат в Нюкаго и да наглеждат града.

— Аха — казах аз. — Да си събера нещата. Да замина от Нюкаго. Разбира се. Точно такива бяха намеренията ми. Звучи забавно.

Никой не ми обърна внимание. Затова, пламнал, отидох да си събера багажа. Нямах много. Тетрадките ми, които Тиа беше копирала за разкош. Два ката дрехи. Якето ми. Пушката ми… Пушката ми. Оставих раницата на пода и измъкнах счупената пушка. После отидох при Ейбрахам и му я подадох, все едно нося ранено дете на лекаря.

Той я провери и вдигна поглед към мен.

— Ще ти донеса една от моите резервни.

— Ама…

Ейбрахам положи ръка на рамото ми.

— Старо оръжие е и ти служеше добре. Но не мислиш ли, че би трябвало да го подновиш, Дейвид?

Сведох очи към счупената пушка. P31 беше страхотно оръжие, на основата на старата M14, една от най-добрите пушки въобще. Това бяха солидни оръжия, измислени преди нещата да станат модерни, готини и стерилни. Когато бях момче, правехме P31 в оръжейната фабрика на Стоманеното сърце; пушките бяха здрави и надеждни. Но Стоманеното сърце не въоръжаваше своите войници с тях; P31 се правеше, за да се продава на други. Стоманеното сърце не искаше да снабдява потенциалните си врагове с модерно оръжие.

— Аха — отговорих аз. — Добре.

Оставих пушката. Така де, не е като да бях привързан към нея. Тя беше просто инструмент. Наистина.

Ейбрахам съчувствено стисна рамото ми, сетне ме отведе в оръжейницата, където почна да тършува из сандъците.

— Ще искаш нещо със среден обсег. 5,56 става ли?