Лиан Хърн - Заговорът

Завързах го за себе си, доколкото можах, и нададох зов на елен. Юки тутакси отсече въжетата, с които бяха вързани китките му. Почувствал ръцете си освободени, той изстена неволно. Допълнителната тежест ме измести по хлъзгавата повърхност на стената и двамата се устремихме надолу. Молех се въжето ми да издържи. Оказа се малко късо и след ужасно тръсване се озовахме на около метър над земята.

Кенджи излезе от тъмнината, двамата отвързахме Шигеру и го отнесохме при зида. Учителят метна куките горе и заедно успяхме да го издърпаме. После го вързахме отново и Кенджи го спусна по стената, а аз се движех успоредно, като се опитвах да го подкрепям.

Не можехме да спрем в основата на зида, а трябваше веднага да го прекараме през рова, покривайки лицето му с черна качулка. Ако я нямаше мъглата, щяха да ни открият незабавно, тъй като с него не можехме да плуваме под вода. После го пренесохме през последната ивица земя откъм крепостта и от там — до речния бряг. Той бе почти в безсъзнание, потънал в пот от болки, с разранени устни, тъй като ги бе прехапал, за да не крещи. Както очаквах, двете му рамена бяха изкълчени; освен това храчеше кръв вследствие на някакво вътрешно нараняване.

Дъждът се беше усилил. Обади се истински елен, който, стреснат от нас, избяга със скокове, но откъм крепостта не се долавяше никакъв шум. Влязохме с Шигеру във водата и заплувахме бавно и предпазливо към отсрещния бряг. Благославях дъжда, който ни прикриваше и заглушаваше всеки звук, но това означаваше, че и да погледнех назад към крепостта, нямаше как да видя какъвто и да било знак от Юки.

Стигнахме до другия бряг и положихме Шигеру във високата лятна трева. Кенджи коленичи до него, смъкна качулката и избърса водата от лицето му.

— Прости ми, Шигеру — каза той.

Шигеру се усмихна, безсилен да отрони дума. Успя само да прошепне името ми.

— Тук съм! — приклекнах до него.

— Носиш ли Джато?

— Да, господарю.

— Използвай го сега. Отнеси главата ми в Тераяма и ме погреби до Такеши — той млъкна за момент, сграбчен от пореден спазъм, след което довърши: — И ми донеси там главата на Ийда — а сетне, докато Кенджи му помагаше да коленичи, добави тихо: — Такео никога не ме е разочаровал.

Аз изтеглих Джато от ножницата. Шигеру изпъна врат и зашепна една от молитвите, които Скритите казват преди смъртта. Аз също се помолих да не го разочаровам в този миг. Сега бе по-тъмно, отколкото в нощта, когато с Джато в ръка той ми бе спасил живота.

Вдигнах меча, почувствах тъпата болка в китката и помолих Шигеру за прошка. Мечът змия се спусна, вряза се в плътта на господаря си и го освободи, пренасяйки го в отвъдното.

Безмълвието на нощта бе съвършено. Звукът от бликналата струя кръв бе оглушителен. Взехме главата, измихме я в реката и я увихме в качулката — и двамата със сухи очи, отвъд границата на скръбта или угризенията.

Повърхността на водата се раздвижи и след миг пред нас като видра изплува Юки. С острото си нощно зрение тя се огледа наоколо, коленичи до тялото и изрече кратка молитва. Аз вдигнах главата… само колко тежка беше… и я положих в ръцете й.

— Отнеси я в Тераяма — рекох. — Ще се срещнем там.

Тя кимна и зъбите й за миг блеснаха в усмивка.

— Сега трябва да тръгваме — изсъска Кенджи. — Добра работа, но всичко свърши.

— Първо трябва да предам тялото му на реката… — не можех да понеса да го оставя на брега непогребан. Взех няколко камъка от устието на канала и ги завързах за препаската, покриваща слабините на иначе голото му тяло. Другите ми помогнаха да го пренеса до водата.

Заплувах навътре и когато стигнах в най-дълбоката част, го пуснах, чувствайки как водата около потъващото тяло се завихри и го повлече към дъното. На повърхността изплува кръв, черна на фона на бялата мъгла, но реката бързо я отнесе.

Помислих си за къщата в Хаги, където реката бе винаги при прага, и за чаплата, която долиташе в градината всяка вечер. Сега Отори Шигеру бе мъртъв. Сълзите ми рукнаха, но водата отнесе и тях.

За мен обаче нощните дела не бяха приключили. Изплувах обратно на брега и взех Джато. Върху острието почти нямаше кръв. Избърсах го и го прибрах обратно в ножницата. Знаех, че Кенджи е прав — щеше да пречи на катеренето ми — но сега имах нужда от меча. Не казах нито дума на Кенджи, а на Юки само повторих:

— Ще се видим в Тераяма.

Кенджи прошепна:

— Такео… — но без особена убеденост.

Вероятно знаеше, че нищо не може да ме спре. Прегърна Юки за миг и едва тогава осъзнах, че, разбира се, тя бе негова дъщеря. После Кенджи ме последва в реката.