Лиан Хърн - Заговорът

Ийда се наклони напред и я огледа изучаващо. Светлината на лампата падаше върху лицето му и когато вдигна очи, Каеде видя как хищническите му черти се размекват от желание.

— Направо се разкъсвам, госпожице Ширакава. Ти си безвъзвратно опетнена от тези събития, но при все това баща ти ми е служил вярно, тъй че чувствам към теб известна отговорност. Какво да направя?

— Единственото ми желание е да умра — отвърна тя. — Позволете ми да го сторя с достойнство. Баща ми ще бъде доволен от този избор.

— Съществува и въпросът с наследството на Маруяма — продължи той. — Мислех да се оженя за теб. И това ще реши проблема с имението и ще сложи край на слуховете за опасното ти въздействие върху мъжете.

— Честта би била твърде голяма за мен — отвърна Каеде.

Той се усмихна и прокара дълъг нокът по предните си зъби.

— Знам, че имаш две сестри. Може пък да се оженя за по-голямата. В крайна сметка решавам, че е за предпочитане ти да сложиш край на живота си.

— Владетелю Ийда — Каеде се поклони до земята.

— Чудесно момиче, нали? — подхвърли Ийда през рамо към мъжете зад себе си. — Красива, интелигентна, смела. И всичко това да отиде на вятъра… — тя отново вдигна глава с извърнато лице, твърдо решила да не издава чувствата си. — Предполагам, че си девица — продължи той и протегна ръка да докосне косите й. Каеде осъзна, че е по-пиян, отколкото изглеждаше. Щом се наклони към нея, долови мириса на вино в дъха му. Разгневи се на себе си, тъй като при допира му тя потръпна. Той го усети и се засмя. — Би било трагедия да умреш девствена. Трябва да познаеш поне една любовна нощ.

Каеде се втренчи в него изумена. Едва тогава си даде сметка за степента на покварата му, осъзна колко дълбоко бе потънал в бездната на похотта и жестокостта. Огромната му власт го бе направила високомерен и развратен. Тя имаше чувството, че е част от някакъв сън, в който вижда ясно какво ще се случи, но е безсилна да го предотврати. Не можеше да повярва, че намеренията му са истина.

Той хвана главата й с две ръце и се надвеси над нея. Тя извърна лице и устните й докоснаха врата му.

— Не! — извика тя. — Недейте, господарю! Не ме опозорявайте. Оставете ме просто да умра!

— Няма нищо позорно в това да ми доставиш удоволствие — възрази той.

— Умолявам ви, не! Не пред тези мъже — изплака тя и привидно отпусна тяло, все едно се канеше да му се отдаде. Косите й паднаха напред и я прикриха.

— Оставете ни — заповяда им той рязко. — Никой да не ме безпокои до разсъмване.

Тя чу как двамата мъже си отиват, чу как Шизука им казва нещо, изпита неистово желание да извика, но не посмя. Ийда коленичи до нея, вдигна я на ръце и я отнесе при постелята. Развърза колана й и робата й се разгърна. Разхлаби собствените си одежди и легна до нея. Кожата й настръхна от страх и отвращение.

— Нощта е наша — каза той и това бяха последните му думи. Усещането за тялото му, което я притискаше, съживи образа на пазача от замъка на Ногучи. Устните му, впити в нейните, почти я накараха да обезумее от погнуса. Тя изпъна ръце назад и той изръмжа от задоволство, когато тялото й се изви в дъга под неговото. С лявата ръка тя напипа иглата в десния си ръкав. Той се надвеси над нея и в този миг тя заби иглата в окото му. Ийда нададе вик, трудно различим от страстно стенание. С дясната ръка Каеде измъкна ножа изпод дюшека и го вдигна рязко. Ийда рухна ничком и тежестта на собственото му тяло заби острието в сърцето му.

Бях подгизнал от плуването в реката и от дъжда, от косите и миглите ми се стичаха капки също както от тръстиките, от бамбука и върбата. И макар че върху черните ми дрехи не личаха следи, бях подгизнал и от кръв. Мъглата се бе сгъстила още повече. Двамата с Кенджи се движехме в един призрачен свят, невеществен и невидим. Улових се, че се питам дали не съм умрял, без да разбера, и не съм се върнал като ангел на отмъщението. Когато си свършех работата тази нощ, щях да се стопя обратно в отвъдното. Мъката неспирно подемаше своя ужасен напев в сърцето ми, но аз все още не можех да се заслушам.

Излязохме от рова и се изкатерихме по стената. Усещах тежестта на Джато върху хълбока си. Все едно носех Шигеру със себе си. Сякаш духът му се бе вселил в мен и се бе всмукал в костите ми. От върха на градинския зид чух стъпките на приближаващ патрул. Гласовете им бяха тревожни; подозираха натрапници и когато видяха срязаните от Юки въжета, замръзнаха на място и възкликнаха изненадани, втренчили се в металните пръстени горе, където бе висял Шигеру.