Лиан Хърн - Заговорът

Оставих Джато на земята. Тя сведе меча на Ийда и пристъпи към мен.

— Такео — рече, сякаш се събуждаше от сън, — той се опита да ме… и аз го убих… — после се озова в обятията ми. Държах я така, докато престана да трепери. — Ти си подгизнал — прошепна тя. — Не ти ли е студено?

Допреди малко не чувствах студ, но сега ме пронизваше и треперех почти колкото нея. Ийда бе мъртъв, но не го бях убил аз. Почувствах се измамен, отмъщението ми бе отнето, но не можех да споря със съдбата, която бе решила да се справи с него чрез ръцете на Каеде. Бях едновременно и разочарован, и обезумял от облекчение. И държах в прегръдките си любимата девойка, така както бях копнял от седмици.

Когато се замисля за случилото се след това, мога само да твърдя, че сме били омагьосани, и то още от Цувано. Сега тя отрони:

— Очаквах да умра тази нощ.

— Аз също — рекох.

— Но ще бъдем заедно — прошепна тя в ухото ми. — До разсъмване тук няма да дойде никой — гласът й, допирът й ме изпълваха с болезнена любов и неустоимо желание. — Искаш ли ме? — попита.

— Безумно, знаеш… — паднахме на колене, все така в обятията си.

— И не се страхуваш? От онова, което се случва на мъжете заради мен?

— Не, за мен ти никога няма да бъдеш заплаха. А теб страх ли те е?

— Не — отвърна тя с някаква почуда в гласа. — Искам да бъда с теб, преди да умрем — устните й намериха моите. Тя развърза колана си и робата й се свлече. Аз свалих мокрите си дрехи и я притиснах тъй, както толкова бях копнял. Телата ни се устремиха едно към друго с нетърпението и лудостта на младостта.

Щях да бъда щастлив да умра след това, но също като реката животът ни повлече напред. Сякаш бе минала цяла вечност, макар че едва ли са били повече от петнайсет минути, защото чух подът да пее и Шизука да се връща при Абе. В стаята до нас някаква жена измърмори нещо в съня си и после избухна в зловещ смях, от който косите на тила ми настръхнаха.

— Какво прави Андо? — попита Абе.

— Заспа — изкиска се Шизука. — Не може да носи на пиене като господаря Абе.

Течността забълбука от стъкленицата в купата. Чух Абе да преглъща шумно. Докоснах с устни клепачите и косите на Каеде.

— Трябва да се върна при Кенджи — прошепнах. — Не мога да ги оставя с Шизука без закрила.

— Защо просто не умрем заедно още сега — попита тя, — докато сме щастливи?

— Той дойде заради мен — отвърнах. — Ако мога да спася живота му, длъжен съм да го сторя.

— Ще дойда с теб — тя стана бързо, завърза отново колана на робата си и взе меча си. Лампата мъждукаше, бе почти изгаснала. В далечината откъм града се обадиха първи петли.

— Не! Стой тук, докато се върна за Кенджи. Ще дойдем при теб и ще избягаме през градината. Можеш ли да плуваш?

Тя поклати глава.

— Не съм се учила. Но при рова има лодки. Може би ще успеем да вземем някоя от тях.

Навлякох отново мокрите си дрехи, потръпвайки от лепкавия им допир до кожата ми. Когато взех в ръка Джато, почувствах болка в китката. Някой от нанесените през нощта удари вероятно я бе изкълчил отново. Знаех, че сега трябва да отсека главата на Ийда, затова казах на Каеде да го хване за косите и да опъне врата му. Тя се подчини боязливо.

— Това е за Шигеру — прошепнах, когато Джато се вряза в плътта му. Ийда вече бе кървил обилно, тъй че струята кръв не бе много силна. Срязах робата му и увих главата в нея. Беше тежка като главата на Шигеру, когато я подавах на Юки. Не можех да повярвам, че всичко това се случва в една и съща нощ. Оставих главата на пода, прегърнах Каеде за последен път и се върнах обратно по пътя, по който бях дошъл.

Кенджи продължаваше да стои в помещението на пазачите, долових и гласа на Шизука, която се кикотеше с Абе. Кенджи прошепна:

— Следващият патрул трябва да се появи всеки момент. Ще открият телата.

— Готово. Ийда е мъртъв.

— Тогава да тръгваме.

— Трябва да се разправя с Абе.

— Остави го на Шизука.

— Трябва да вземем и Каеде.

Той се втренчи в мен в мрака.

— Госпожица Ширакава? Да не си луд?

Вероятно бях. Не му отговорих. Вместо това стъпих нарочно върху славеевия под така, че да зацвърчи. Абе тутакси се провикна:

— Кой е там? — и излезе от стаята с разпусната роба и меч в ръка.

Зад него се появиха двама пазачи, единият от които държеше факла. На светлината й Абе ме видя и тутакси ме позна. На лицето му се изписа първо удивление, а после — презрение. Той пристъпи към мен, от което подът запя силно. Зад него Шизука се хвърли към единия от пазачите и преряза гърлото му. Другият се извърна слисан и пусна факлата, за да извади меча си. Абе се развика за помощ. Спусна се към мен като обезумял, стиснал в ръка големия меч. Замахна мощно, аз парирах удара му, но силата му бе огромна, а моята ръка отмаляла от болката. Наведох се рязко, избягвайки втория удар, и за миг станах невидим. Бях стъписан от свирепостта и сръчността му.